Баща ми крачи до нас, после избързва напред, за да потупа един приятел по гърба.
— Казах ти, Лука. Накарахме тези турци да побегнат!
Заедно с останалите благородници и благороднички минавам под маслените картини в двореца на дожа и влизам в балната зала. Първото лице, което разпознавам, е това на Айсим, която се хвърля в прегръдките ми. Великолепна е в роклята си от тафта с цял ред стъклени копчета по дължината на корсета. В косата й са вплетени цветя. Няма нищо общо със свитото от уплаха момиче, което видях за пръв път в една манастирска килия.
— Благодаря ти, благодаря ти! — вика тя. Хората покрай нас гледат озадачени. Притискам пръст към устните си, за да я накарам да млъкне.
— Повечето от присъстващите тук нямат представа до каква степен съм замесена в развоя на събитията и никога не бива да узнават — казвам й, поглеждайки към Роберто. — Така стоят нещата във Венеция.
Айсим се мръщи.
— Някога ще разбера ли този ваш град? — пита на френски тя.
— Да, ако останеш в него достатъчно дълго — отвръща властен глас. Обръщаме се и виждаме дожа в неговите хермелинови роби и бяла островърха шапка. Той протяга възлестите си ръце към нас и двете полагаме длани върху неговите. Роберто леко се покланя на баща си.
— Ще получиш убежище във Венеция за толкова време, за колкото имаш нужда — казва дожът на Айсим. — Може и до живот, ако желаеш. Преминала си през много изпитания.
Очите на девойката се наливат със сълзи.
— Благодаря — успява да каже на италиански и се покланя.
— Докато си тук, ще се отнасяме с теб, както подобава на ранга ти на принцеса — добавя дожът.
Жена му, херцогиня Бесина, застава до него. Виждам я за първи път след погребението на Николо. По страните й има лек цвят. Въпреки че е отслабнала, все още полага големи грижи за вида си; косата й е прибрана в стегнати къдрици, бижутата й блестят.
— За нас ще бъде чест да останеш в двореца ни — казва тя.
Дожът пуска ръцете ни и премята ръка през раменете на жена си. Това е най-неформалният жест, който някога съм го виждала да си позволява. Роберто застава от другата страна на майка си.
— Синът ми — прошепва тя. После поглежда към мен. — Дължим ти най-дълбоките си благодарности.
— Не ми дължите нищо — отвръщам. — Само направих онова, което би сторила всяка жена на мое място — за Венеция и за мъжа, когото обича.
Херцогинята кимва.
— Извинете ни. — Тя гали Роберто по бузата. После хваща Айсим и я развежда из залата, за да я представи на гостите. Държавните мъже се събират около дожа. Изглежда, нещата се връщат към естествения си ход. И докато Роберто разговаря с група мъже, а дожът е зает със съветниците си, пред мен изниква нежеланото лице на Винченцо.
— Лаура — казва той, обливайки ме с киселия си дъх. — Мога ли да поговоря с теб насаме? — Погледът му враждебно отскача към Роберто.
— Нямаме какво да си казваме — отвръщам.
— Стига, стига. Не можем ли и двамата да сме щастливи?
Изпитвам чувство на искрена благодарност, когато Масимо приближава към нас. Адмиралът е облечен в кадифен жакет. Прави знак на един минаващ слуга, понесъл табла с чаши вино, и ми подава една.
— Би ли ни извинил? — обръща се той към Винченцо.
Старецът изглежда разочарован, но се покланя.
— Разбира се.
Когато се отдалечава, Масимо се усмихва:
— Изглеждаше така, сякаш имаш нужда от спасение.
Отпивам любезно няколко глътки от виното. Разменяме си общи приказки за добрия късмет на града и адмиралът дори признава колко глупаво се е почувствал, когато е разбрал за измамите на Халим. Но студените му очи ме наблюдават внимателно, дебнат за реакцията ми. Оглеждам се за Роберто, но никъде не го виждам. Чувам смеха на баща си от другия край на залата — гърлен и пиянски.