— Кажи ми, Лаура — казва внезапно Масимо, — какво мислиш за онези жени, които се наричат „Сегрета“?
Изведнъж въздухът се нажежава. Бързо преглъщам виното си. Дали знае? Възможно ли е?
— Сигурна съм, че тяхното злостно влияние е силно преувеличено — отвръщам.
— Казаха ми, че си била близка с Алегреза.
Не отмествам поглед от неговия.
— Бях — отвръщам, — и именно поради тази причина се съмнявам много във властта и дори в самото съществуване на някакво тайно общество. Имам чувството, че братовчедката на херцогинята не би скрила подобна информация от мен. Във всеки случай, звучи ми твърде неправдоподобно.
Масимо се засмива и вдига чашата си.
— Правилно! Да пием за бъдещето — каквото и да ни донесе то. — Чукваме чаши и аз отпивам от моята.
Най-накрая Роберто пристига и ми протяга ръка.
— Може ли да ме удостоите с този танц?
Оставям виното си на таблата на един минаващ слуга и се обръщам към Масимо:
— За мен беше удоволствие да разговарям с вас.
— Може би трябва да го направим отново — отвръща адмиралът.
Когато се отдалечаваме към останалите танцуващи, Роберто ме пита:
— За какво беше всичко това?
— Продължавам да не вярвам на този човек.
Хващаме се под ръка и правим кръг един около друг.
— Не можеш ли да забравиш за това? — пита ме Роберто. — Тази вечер празнуваме. Просто се забавлявай.
Стъпките на танца са прости, но когато се завъртаме на място, ми се завива свят и се спъвам. Роберто ме хваща.
— Добре ли си?
— Така мисля. — В челото ми пулсира тъпа болка. — Вероятно съм прекалила с виното.
— Може би трябва да те закарам у вас?
Притискам ръка към челото си, докато Роберто ме превежда през тълпата. Със замъглен поглед го виждам да прави жест към някого; после изведнъж старата ми дойка се озовава до мен, поддържа ме да не падна.
— Дете, какво се е случило с теб? — пита ме Фаустина. Установявам, че не мога да й отговоря; устните ми не ме слушат.
Двамата с Роберто ме полагат на кушетката под една арка, далеч от любопитните погледи на тълпата.
— Ще се оправя след миг — казвам, но гласът ми звучи завалено.
Роберто притиска длан към рамото ми, за да ме принуди да се отпусна назад върху тапицираната седалка на кушетката. Загриженият израз на лицето му ме плаши.
— Имаш нужда от почивка. Кочияш, откарай я у дома.
Нямам сили да протестирам. Последните няколко дни бяха толкова напрегнати. Вероятно единственото, от което имам нужда, е да се наспя.
Когато се събуждам, ноздрите ми се изпълват с аромат на солен въздух. Сядам в леглото, извила тяло на една страна. Болката в челото ми не е изчезнала, по-силна е от преди. Внимателно отварям очи и виждам стрелкащите се върхове на вълни. Къде съм?
Отварям ги по-широко и притъпената слънчева светлина ме кара да се просълзя. Езикът ми залепва за небцето. Поглеждам надолу към черната си кадифена пола. Не бях ли облечена така на бала? Къде съм сега? Колко време съм спала с роклята си?
— Не разбирам — мърморя, като се оглеждам наоколо.
Намирам се в боядисана в бяло лодка, Фаустина тихо плаче, свита на кълбо в предната й част, докато двама застанали прави мъже порят водата с гребла.
— Опитах се да ги спра — казва дойката ми, сякаш ме моли да й простя.
Венеция бързо се отдалечава зад раменете й. Островърхата кула на „Сан Марко“ толкова се е смалила, че едва различавам позлатения ангел, седнал над часовника й. Лодката се поклаща над вълните, отдалечавайки се от пристанището на нашия град, и стомахът ми се свива.
Зад гърба си чувам жесток смях. Извъртам се на пейката, върху която седя, и срещам погледа на Фарук.
— Добре дошла на борда — подигравателно изрича той.
— Къде ме водиш? — Едва смогвам да осъзная какво ми се случва, но едно нещо разбирам със сигурност. Виното от снощи. В него е имало нещо.
Масимо.
— Не си ли се досетила? — пита ме Фарук и посочва към големия кораб, спрян сред редица други в далечината. — Халим очаква наложницата си.
47
— Какво ще стане с нас — нарежда Фаустина. — Тези негодници са способни на ужасни неща! — Тя увива шала си още по-стегнато над гърдите си.
Усмихвам й се успокояващо, независимо от болката в главата и пресъхналото си гърло.