В отговор венецианските моряци се прехвърлят от едната страна на своя кораб. Очите им блестят над дулата на мускетите и покрай топовете.
— Не мога да повярвам — мърмори Халим.
Лицето му е пребледняло от шока. Фарук отстъпва към някакви стъпала, спускащи се към трюма на кораба. Лицето му е изкривено от ужас.
Тогава забелязвам онова, което двамата вече са видели. Под герба на кораба на Винченцо, към кърмата на „Il Castigo“ крачи един мъж. Движи се уверено, млад и силен. Къде са прегърбените рамене на Винченцо и накуцването му? Непознатият обвива крака около предната мачта, покатерва се по нея и развява меч във въздуха.
— Това не е Винченцо — казва с пресекнал глас Фаустина.
— Не, не е — отвръщам.
Роберто е!
48
Топовете стърчат като наежени от едната страна на завиващите кораби на Винченцо, насочени към османския флот. Към нас.
Хората на Халим извръщат очи към водача си.
— Какво чакате? — крясва им той. — Заемете позиция за атака!
Слабо доловимите заповеди на Роберто се носят из въздуха. Корабът му внезапно спира във водата, за да се обърне странично, и първият топ на „Il Castigo“ произвежда изстрел. Секунда по-късно във въздуха прокънтява бумтене и водата около нас избухва, обливайки ни с пръски. Двете с Фаустина падаме на колене. Ниски облаци пушек се издигат нагоре, давят ни и карат очите ни да сълзят. Незабавно се разнася второ мощно бумтене и корабът ни опасно се накланя на една страна. За момент палубата става стръмна като скала и аз се вкопчвам в перилата с една ръка, а с другата стисвам Фаустина за яката, за да не се плъзне надолу. Старата ми дойка ридае от ужас.
— Спаси ме, Лаура. Спаси ме!
Корабът се изправя, водата се разлива по палубата. Халим изтичва от другата страна и заема позиция зад втората мачта. Крещи нещо на хората си — най-вероятно заповед за стрелба. Корабът се разтърсва и изревава при едновременния отговор на множеството топове. Едва се осмелявам да погледна, когато гюлетата профучават и разцепват със сила водата на метри от „Il Castigo“.
Топовен гърмеж изпълва въздуха, когато нови гюлета политат към нас. Хората на Халим с мъка отвръщат на стрелбата — едно от оръдията им се плъзга през палубата, леко като перце. По долната палуба тичат млади мъже и докато екипажът бързо бърше оръдието, се връщат горе с нови количества барут.
Халим крещи още заповеди и корабът пори водата. Платната се отпускат, после отново заплющяват, но ние се отдалечаваме от битката. И от Венеция.
Сграбчвам Фаустина и я издърпвам под брезентовата тента, после двете надничаме навън, за да видим какво става.
Фарук се появява от долната палуба, бързо притичва приведен към господаря си. Разнася се тънко изсвирване и ново метално гюле се забива в палубата. Дървените дъски се сцепват и избухват. В един момент тялото на Фарук е там, в следващия е изтрито с един замах. Очите ми го откриват в другата част на кораба — лежи неподвижно. Едната страна на черепа му е вдлъбната, от крайчеца на устата му се процежда струйка кръв. Краката му са подгънати под торса и злодеят простенва от болка, когато парче кост пронизва плата на туниката му и около него се оформя нарастващо кърваво петно. Очите му сякаш се спират върху моите, после се присвиват и се избелват, Фарук издъхва.
Ниски стонове се носят от други ранени мъже подобно на ужасен болезнен хор. Около тялото на проснатия на палубата моряк се оформя голяма локва кръв, нещастникът протяга трогателно ръка, повтаряйки някаква дума отново и отново. Може да иска вода, може да вика майка си — нямам представа. На крачка от него член на екипажа притиска длани към главата си, защото барутът от пушката му е избухнал в лицето му. Други продължават с опитите да заредят топовете. Изведнъж ми се струват отчаяни; по нищо не приличат на жадните за битка мъже, надаващи бойни викове само допреди няколко мига. Всички венециански кораби завиват като един.
Халим със спъване приближава към стария си слуга, коленичи до трупа му и плъзва длан над очите му, за да ги затвори, Фаустина продължава да вие тихо, а едно от платната е прихванало огън от искрите, пръснати от барута, и краят му пламти. Корабът се накланя тежко на една страна, докато продължаваме да се оттегляме. „Il Castigo“ изостава.
Халим сграбчва един минаващ войник за яката и му изкрещява нещо, като посочва към нас. Погледът му е забит в мен.
— Не издържам да слушам този звук нито миг повече.
Страните на Фаустина са мокри от сълзи. Дръпват ни грубо да станем.