Като Драгомир.
От който бе останала само Лиса.
Ако стригоите искаха да изтребят кралските фамилии, какво по-лесно от това да се насочат към нея. Кръвта на мороите дава сила на стригоите, така че разбирах защо така страстно жадуват за нея. Предположих, че преследването конкретно на кралски особи е просто неотменима част от жестоката им и садистична природа. Беше ирония на съдбата, че стригоите искаха да унищожат обществото на мороите, след като мнозина от тях някога са били част от него.
Огледалото и предупреждението върху него продължиха да ме тревожат до края на престоя ни в къщата. Страхът и шокът накрая прераснаха в гняв. Как са могли да го направят? Как е възможно някое същество да е толкова извратено и зло, за да причини това на цяла една фамилия? Как така ще искат да затрият цялото им родословие? Как е възможно създание, което някога е било като мен и Лиса, да пожелае да направи това?
При мисълта за Лиса — и най-вече за това, че стригоите искат да унищожат фамилията й — в гърдите ми се надигна заслепяваща ярост. Силата на тази емоция едва не ме повали на земята. Беше нещо черно и зловещо, заразно, набъбващо, помитащо всичко наоколо. Като буря, готова да се развихри. Внезапно ми се прииска да разкъсам всеки стригои, който ми попадне в ръцете.
Когато най-после се качих в колата, за да се върна обратно с Дмитрий в академията „Св. Владимир“, затръшнах вратата толкова силно, че беше истинско чудо, че не се откачи.
Той ме изгледа изненадано.
— Какво не е наред?
— Сериозно ли питаш? — възкликнах, не повярвала на ушите си. — Как може да ме питаш? Нали беше там. Видя всичко.
— Видях — съгласи се той. — Но не си го изкарвам на колата.
Сложих си колана и го изгледах кръвнишки.
— Мразя ги. Мразя ги всичките. Иска ми се аз да съм била тук. И тогава техните гърла щяха да бъдат прегризани.
Почти крещях. Дмитрий ме гледаше спокойно, но явно беше удивен от избухването ми.
— Наистина ли го вярваш? — попита ме той. — Мислиш ли, че ти би се справила по-добре от Арт Шьонберг, след като видя какво са направили стригоите? След като видя какво ти причини Натали?
Млъкнах. Когато Натали, братовчедката на Лиса, се бе превърнала в стригой, се бях била за кратко с нея, преди Дмитрий да се появи и да ме спаси през онзи драматичен ден. Макар Натали да беше стригой съвсем отскоро — слаба и със зле координирани движения, — тя буквално ме бе хвърляла из стаята.
Затворих очи и поех дълбоко дъх. Внезапно се почувствах ужасно глупава. Бях виждала с очите си на какво са способни стригоите. Ако се втурна презглава в някоя битка на живот и смърт, само ще ускоря гибелта си. Постепенно се оформях като упорит и силен пазител, но явно имаше още много да уча.
Пък и как би могло едно седемнадесетгодишно момиче да се бие срещу шестима стригой. Отворих очи.
— Съжалявам — промълвих, щом успях да се съвзема. Надигналият се в гърдите ми гняв започна да стихва. Не можех да си обясня откъде се взе. По принцип си бях избухлива и лесно се палех, но този пристъп беше твърде мощен и плашещ дори и самата мен. Странно.
— Всичко е наред — каза Дмитрий. Протегна ръка и за кратко я отпусна върху моята. После я дръпна и включи двигателя на колата. — Днес беше дълъг и тежък ден. За всички нас.
Към полунощ се прибрахме в академията „Св. Владимир“. Там всички вече знаеха за касапницата. Учебният ден в училището за вампири току-що бе приключил, а аз не бях спала повече от двадесет и четири часа. Очите ми се затваряха и Дмитрий ми заповяда да отида веднага в стаята си и да си легна. Той, разбира се, както винаги имаше свеж вид, готов за нови задачи. Понякога се съмнявам дали въобще спи. Отиде да обсъди с другите пазители нападението над фамилията Бадика, а аз му обещах веднага да си легна. Само че вместо това, след като изчаках да изчезне от погледа ми, се отправих към библиотеката. Трябваше да видя Лиса, а нашата връзка ми подсказа, че тя е там.
Поех по застланата с големи каменни плочи алея от нашето спално помещение към главната сграда на Академията. Снегът бе покрил напълно тревата, но алеята бе почистена от сняг и лед. Това ми напомни за занемарената пътека пред дома на злочестата фамилия Бадика.
Сградите на администрацията бяха масивни и приличаха на готически катедрали, по-подходящи за декори на филм за Средновековието, отколкото за училище. Вътре бе съхранена атмосферата на мистерия и древна история, въпреки че по стените, сред изкусно изработените древни стенописи и антични мозайки, се виждаха флуоресцентни лампи и залите бяха пълни с бюра с компютри върху тях. Съвременните технологии бяха проникнали дори и тук, но никога нямаше да доминират.