За миг той остави Еди, облегнат на рамото на Мия, и тръгна след мен, за да огледаме заедно партерния етаж. Не открихме нищо. Беше чисто оттук до входната врата. Въздъхнах облекчено. Мейсън отново се върна, за да подхване Еди, и ние поехме напред, напрегнати и изнервени. Господи. Ще успеем. Наистина ще се измъкнем. Не можех да повярвам на късмета ни. Бяхме толкова близо до пълния провал… а ето че се отървахме на косъм. Това бе един от онези моменти, в които осъзнаваш колко е ценен животът ти и колко много искаш да обърнеш нещата в своя полза. Втори шанс, който се заклеваш, че няма да изпуснеш. И след като осъзнаеш това…
Чух ги да се движат почти в същия миг, в който ги видях да се появяват пред нас. Като в магически сеанс Исая и Елена се материализираха, сякаш направо от въздуха. Само че аз знаех, че няма никаква магия. Просто стригоите се движат много бързо. Трябва да са били в някоя от стаите на партерния етаж, която предположихме, че е празна… защото не пожелахме да губим време в претърсването на всичките стаи. Ядосах се на себе си, че не проверих всеки сантиметър от партера. Някъде в дъното на съзнанието ми изплува споменът, когато се заяждах с майка си в часа на Стан: Не зная съвсем точно. Но ми се струва, че сте оплескали нещата. Защо първо не сте огледали терена, за да се уверите, че мястото е чисто откъм стригой? Струва ми се, че така бихте си спестили доста усилия.
Съдбата понякога се държи като истинска кучка.
— Деца, деца — сгълча ни Исая с кротък тон. — Играта не се играе така. Нарушавате правилата. — Жестока усмивка заигра на устните му. Намираше ни за забавни, не ни възприемаше като реална заплаха. Така ли беше, наистина? Да. Той имаше право.
— Бързо и далече, Мейсън — прошепнах му тихо, без да откъсвам поглед от стригоя.
— Брей, брей… ако погледът можеше да убива… — Исая повдигна вежди, сякаш му хрумна нещо. — Да не си въобразяваш, че можеш сама да се справиш с нас двамата? — Засмя се.
И Елена се засмя.
Аз само стиснах зъби.
Не, не си въобразявах, че мога да победя тези двамата.
Всъщност бях напълно сигурна, че ще умра. Но също толкова сигурна бях, че ще направя всичко по силите си, за да отклоня вниманието им.
Хвърлих се към Исая, но насочих пистолета към Елена. Можеш да изненадаш с внезапна атака хора, но не и стригои. Те видяха движението ми дори още преди да съм помръднала. И докато Исая без никакво усилие блокира атаката ми, аз все пак стрелях по Елена, преди той да ме улови за ръцете и да ме спре. Изстрелът отекна гръмко в ушите ми. Елена изкрещя от болка и изненада. Прицелих се в корема й, но дулото трепна и вместо това я улучих в бедрото. Не че това имаше голямо значение. Никакъв изстрел не можеше да я убие, но от раната в стомаха щеше да я боли повече.
Исая стисна китката ми толкова силно, че се изплаших да не ми счупи костите. Изпуснах пистолета. Той падна на пода, отскочи и се плъзна към вратата. Елена гневно изкрещя и се вкопчи в мен. Исая й заповяда да се овладее и ме издърпа от нея. През цялото това време аз се дърпах с все сила, но не толкова за да избягам, колкото да ги затрудня и отклоня внимание им.
И тогава чух най-хубавия от всички звуци. Външната врата се отвори.
Мейсън се бе възползвал от хитростта ми. Беше оставил Еди на Мия и бе изтичал покрай мен и сграбчилия ме стригои, за да отвори вратата. Исая се завъртя мълниеносно и изкрещя, щом слънчевата светлина достигна до него. Но макар да страдаше, рефлексите му си оставаха много бързи. Отскочи от светлинния лъч към всекидневната, като повлече мен и Елена със себе си — нея за ръката, а мен за врата.
— Отведи ги от тук! — изкрещях на Мейсън.
— Исая… — започна Елена, като се освободи от хватката му. Той ме хвърли на пода и се обърна, загледан към другите жертви, които имаше опасност да му се изплъзнат. Аз си поех въздух, след като пусна гърлото ми, и се втренчих към вратата през косата си, паднала на челото ми. Видях как Мейсън влачеше Еди през прага навън, на спасителната слънчева светлина. Мия и Кристиан вече бяха избягали. Едва не се разплаках от облекчение.
Исая отново се извърна към мен с яростта на ураган. Ужасяващите му черни очи сякаш щяха да ме изпепелят, когато се надвеси над мен. Лицето му, което и без това беше плашещо, сега се превърна в нещо, неподлежащо на описание. „Чудовищно“ бе слаба дума за целта.
Дръпна ме за косата. Изкрещях от болка, а той наведе глава така, че лицата ни се допряха.
— Искаш ли ухапване, момиченце? — попита. — Искаш ли да станеш кървава курва? Е, можем да го уредим. И то в пълния смисъл на думата. И няма да е приятно. И няма да се вцепениш. Ще бъде болезнено, ще се погрижа да повярваш, че страдаш от най-ужасната болка в живота си. Ще се постарая да умираш дълго и много мъчително. Ще крещиш. Ще плачеш. Ще ме молиш да сложа край на всичко това и да ти позволя да умреш…