Внезапно чух експлозия. Аквариумът се строши, пръскайки стъкла навсякъде. Част от тях прелетяха край мен, но не им обърнах внимание. Водата се събра във въздуха, като оформи несиметрична сфера. И започна да се носи над земята. Право към Исая. Докато съзерцавах тази небивала гледка, челюстта ми увисна.
Той също я гледаше — повече изумен, отколкото изплашен. Или поне докато водната сфера не обгърна лицето му и не започна да го задушава.
Но задушаването, също както куршумите, не можеше да го убие. Обаче му причини огромно неудобство.
Исая размаха ръце към лицето си, докато отчаяно се мъчеше да отстрани водата. Не постигна нищо. Пръстите му просто се плъзгаха по нея. Елена забрави за Мейсън и скочи на крака.
— Какво е това? — изпищя тя. Разтърси Исая в безуспешен опит да го освободи. — Какво става тук?
Отново не чувствах нищо. Само действах. Пръстите ми стиснаха едно голямо парче стъкло от счупения аквариум. Беше назъбено и остро и поряза дланта ми.
Хвърлих се напред и забих парчето стъкло, като се целех точно в сърцето на Исая, което толкова усърдно се бях старала да улучвам по време на тренировките. Исая нададе задавен вик през водата, преди да рухне на пода. Очите му се завъртяха и сякаш щяха да изскочат от орбитите, заслепени от болката.
Елена зяпаше смаяно, шокирана не по-малко от мен, когато Исая уби Мейсън. Разбира се, Исая не бе мъртъв, но временно бе изваден от строя. Лицето на Елена ясно подсказваше, че не можеше да повярва на очите си.
Най-разумното в този момент беше да избягам към вратата, към безопасността на слънчевата светлина. Но вместо това се втурнах точно в противоположната посока, към камината. Грабнах една от старинните саби и се извърнах към Елена. Не ми се наложи да отивам много далече, понеже тя също се бе окопитила и тръгнала срещу мен.
Ръмжейки от гняв, тя се опита да ме сграбчи. Никога не бях тренирала със сабя, но бях обучавана да се бия с всичко, което можеше да послужи за оръжие. Използвах сабята, за да поддържам дистанцията между нас. Движенията ми бяха тромави, но ефективни.
В устата й проблеснаха белите й кучешки зъби.
— Ще те накарам…
— … да страдам, да си платя, да съжалявам, че съм се родила? — предположих аз.
Спомних си схватката с майка ми и как през цялото време се придържах към отбранителна тактика. Този път това нямаше да ми помогне. Бях длъжна да атакувам. Замахнах напред и се опитах да нанеса удар на Елена. Но не успях. Тя предусещаше всяко мое движение.
Внезапно иззад нея Исая простена, докато постепенно се съвземаше. Тя погледна назад и макар да се завъртя съвсем леко, това ми даде възможност да й нанеса удар със сабята. Острието сряза ризата и нарани леко кожата й, но нищо повече. Все пак тя потрепери и сведе панически поглед към раната си. Навярно си спомни парчето стъкло, забито в сърцето на Исая.
Тъкмо от това най-много се нуждаех.
Събрах цялата си сила, отстъпих назад и отново замахнах.
Този път острието на сабята улучи врата й отстрани, силно и дълбоко. Тя нададе ужасяващ, отвратителен крясък, от който кожата ми настръхна. Опита се да се хвърли към мен. Аз отскочих пъргаво, замахнах и отново я ударих. Ръцете й се вкопчиха в гърлото й. Коленете й се подкосиха. А аз удрях и удрях, като всеки път сабята се забиваше все по-дълбоко във врата й. Да се отсече нечия глава, се оказа по-трудна работа, отколкото очаквах. А и старата притъпена сабя не ми помагаше много.
Но накрая осъзнах, че тя вече не мърда. Главата й лежеше там, отделена от тялото, а мъртвите й очи се взираха в мен, сякаш още не можеше да повярва, че това се е случило. Всъщност и двете не го вярвахме.
Някой се разкрещя и за един безумен миг си помислих, че е Елена. Сетне вдигнах очи и се огледах. Мия стоеше на прага, с изпъкнали очи и позеленяло лице, сякаш се готвеше да повърне. Разсеяно, с някаква малка частица от съзнанието си, осъзнах, че тя е накарала аквариумът да експлодира. Очевидно магията с водата в крайна сметка не беше съвсем безполезна.
Все още треперещ, Исая се опита да се изправи на крака. Но аз се нахвърлих върху него, преди още да се е окопитил. Сабята отново засвистя, причинявайки болка и потоци кръв при всеки пореден удар. Все едно бях опитен професионалист. Исая се строполи по гръб на пода. В съзнанието си обаче продължавах да виждам как той прекърши врата на Мейсън и продължих неуморно да удрям и удрям, и удрям, колкото можех по-силно, сякаш обзелата ме безумна ярост щеше някак си да затрие кошмарния спомен.