Чувствах се виновна, че не се радвам на моя голям ден, но ми олекна, когато групата от пазители най-после се разпръсна. Майка ми се приближи към мен, докато другите се сбогуваха. Като се изключат стандартните за церемонията думи, ние не бяхме говорили много след емоционалния ми срив в самолета. Тя не го спомена повече, но нещо, макар и малко, се бе променило в отношенията ни. Все още не можеше да се каже, че бяхме приятелки… но вече не бяхме и врагове.
— Лорд Шелски скоро си тръгва — рече ми тя, докато стояхме край входа на сградата, недалече от мястото, където й се разкрещях през първия ден, когато се спречкахме. — Аз заминавам с него.
— Зная — кимнах. Заминаването й се подразбираше. Винаги е било така. Пазителите следват поверените им морои. Те бяха на първо място.
За кратко тя остана загледана в мен. Кафявите й очи изглеждаха замислени. За пръв път от много време насам имах чувството, че двете действително се гледаме очи в очи, а не тя да ме гледа отгоре. Време беше, осъзнах аз, особено като се вземе под внимание фактът, че съм с една глава по-висока от нея.
— Добре се справи — изрече тя най-накрая. — Като се имат предвид обстоятелствата.
Това бе половин комплимент, но не заслужавах повече. Сега вече съвсем ясно осъзнавах грешките и пропуските си, които доведоха до събитията в къщата на Исая. Някои от тях бяха по моя вина, някои — не. Искаше ми се за някои неща да бях постъпила по друг начин, но знаех, че тя има право. Накрая бях направила най-доброто, което можех в ужасната ситуация, в която се бях озовала.
— Да убиваш стригои, съвсем не се оказа толкова славно, колкото си мислех — казах й аз.
Тя ми се усмихна тъжно.
— Не. И никога не е било.
Замислих се за всички татуировки на врата й, за всички убийства. Потръпнах.
— О, сетих се нещо. — Нетърпелива да сменя темата, бръкнах в джоба си и измъкнах малкото синьо око, което ми бе подарила. — Ти ми даде това. Не е ли н… назар? — Произнесох думата със заекване.
Тя ме изгледа изненадано.
— Да. Откъде знаеш?
Не ми се искаше да й обяснявам сънищата си с Ейдриън.
— Някой ми го каза. Пази от лоши неща, нали?
За миг лицето й добри тъжно изражение, сетне тя въздъхна и кимна.
— Да. Свързано е с древните суеверия в Близкия изток… Има хора, които вярват, че този, който иска да те нарани, може да те прокълне с „лош поглед“. Назар неутрализира „лошите очи“ и… предпазва тези, които го носят.
Плъзнах пръст по парчето стъкло.
— Близкият изток… това не са ли страни като, хм, Турция?
Устните на майка ми трепнаха.
— Да, страни като Турция. — Поколеба се. — Това беше… подарък. Подарък, който получих много отдавна. — Погледът й доби отнесено изражение, сякаш се бе пренесла в миналото. — Когато бях на твоите години, мъжете ми обръщаха много внимание. Внимание, което в началото изглежда ласкателно, но накрая се оказва, че не е така. Понякога е трудно да се долови разликата между истинското чувство и кога някой просто иска да се възползва от теб. Но когато изпиташ нещо истинско… е, ще го познаеш.
Сега разбрах защо тя бе толкова силно загрижена за моята репутация — застрашила е своята, когато е била млада. Може би е било застрашено и нещо много повече от доброто й име.
Знаех също защо ми беше дала този назар. Баща ми й го е подарил. Не мисля, че искаше да говорим повече за това, затова и не я попитах. Достатъчно ми бе да зная, че може би — но само може би — отношенията им не са били само делови, свързани единствено със смесването на гените.
Сбогувахме се и аз се върнах в клас. Всички знаеха къде съм била сутринта и изгаряха от нетърпение да видят мълниите ми. Не ги упреквам. Ако ролите ни бяха разменени, и аз щях да досаждам по същия начин.
— Хайде, Роуз — помоли ме Шейн Рейс. Излизахме от сутрешната ни тренировка, а той не спираше да посяга към конската ми опашка. Мислено си отбелязах утре да си пусна косата. Още неколцина от съучениците ни вървяха зад нас със същата молба.
— Да, хайде де. Нека да видим какво си получила заради умението си да въртиш сабята!
Очите им блестяха от нетърпение и възбуда. За тях бях героиня, тяхната съученичка, ликвидирала водачите на скитащата банда стригои, която ни тероризираше през коледните празници. Но тогава срещнах погледа на някой, застанал най-отзад в групата, който не изглеждаше нито нетърпелив, нито развълнуван. Еди. Когато погледите ни се срещнаха, той ми се усмихна леко и тъжно. Разбираше ме.