Като я видях грейнала от щастие, аз също се усмихнах. Никак не исках да видя как се завръщат онези мрачни чувства, които я измъчваха, и се радвах, че са изчезнали. Не разбирах как или защо, но след като тя се чувстваше добре…
Всеки, с изключение на теб, има светлина около себе си. А ти имаш сенки. Взела си ги от Лиса.
Думите на Ейдриън отекнаха в съзнанието ми. С тревога се замислих за поведението си през последните две седмици. За някои от най-гневните ми избухвания. За бунтарските ми пориви, които дори на самата мен ми се струваха необичайни. За кълбото от черни емоции, спотаило се в гърдите ми…
Не, реших аз. Не е същото. Мрачните чувства на Лиса бяха свързани с магията. Докато моите бяха породени от стреса. Освен това точно сега се чувствах добре.
Забелязах колко внимателно ме наблюдава тя и се опитах да си припомня докъде бяхме стигнали в разговора ни.
— Може би накрая ще откриеш начин да работиш с магията. Искам да кажа, че щом Ейдриън е намерил начин да използва духа и не взима лекарства…
Тя внезапно се засмя.
— Ама ти не знаеш ли?
— Какво?
— Че Ейдриън взима разни неща.
— Наистина ли? Ама той каза, че… — Простенах. — Разбира се, че взима. Цигарите. Пиенето. И Бог знае какво още.
Тя кимна.
— Да. Почти винаги има нещо в организма му.
— Но вероятно не и през нощта… ето защо може да се прокрадва в сънищата ми.
— Господи, как ми се иска и аз да можех — въздъхна тя.
— Може би някой ден ще се научиш. Само междувременно да не станеш алкохоличка.
— Няма — увери ме тя. — Но ще се науча. Никой от другите, владеещи духа, не са можели това, което мога аз, Роуз… Е, като изключим свети Владимир. Ще се науча да го правя като него. Ще се науча да го използвам и няма да позволя да ме нарани.
Усмихнах й се и я докоснах по ръката. Абсолютно вярвах в нея.
— Зная.
Говорихме си през цялата вечер. Разделих се с Лиса едва когато настъпи времето за обичайната ми тренировка с Дмитрий. По пътя към гимнастическия салон се замислих върху нещо, което не ми даваше мира. Макар че атакуващите групи от стригои са наброявали много повече членове, пазителите бяха уверени, че Исая е бил техният водач. Това обаче не означаваше, че в бъдеще няма да има други заплахи, само че на стригоите ще им бъде необходимо известно време, за да съберат отново последователите си.
Не можех да спра да мисля за онзи списък, който бях видяла в тунела в Споукан, на който бяха подредени кралските фамилии според броя на членовете им. Освен това Исая спомена за фамилията Драгомир. Той знаеше, че от тази фамилия не е останал почти никой. И прозвуча така, сякаш изгаря от желание той да е този, който ще унищожи окончателно фамилията Драгомир. Сега, разбира се, той е мъртъв, но дали нямаше и други стригои, обсебени от същата идея?
Поклатих глава. Не биваше да се тревожа за това. Не и днес. Все още не се бях възстановила от всичко преживяно.
Но скоро щеше да се наложи. Много скоро трябваше да се справя с това.
Не знаех дали тренировката ми с Дмитрий не е отменена, но въпреки това влязох в съблекалнята. Преоблякох се в тренировъчния екип и се запътих към гимнастическия салон. Заварих Дмитрий в съседната малка стая с гимнастическото оборудване, зачетен в един от любимите му уестърн романи. Като влязох, вдигна глава. През последните няколко дни се виждахме рядко и аз реших, че е зает с Таша.
— Мислех си, че може да се появиш — рече той, като постави разделителя между страниците.
— Време е за тренировката.
Поклати глава.
— Не. Днес няма да има тренировка. Още не си се възстановила.
— Чувствам се съвсем здрава. Мога да започна. — Вложих в тези думи колкото можах повече от напереността си — запазена марка на Роуз Хатауей.
Дмитрий обаче не ми се върза. Посочи към стола до него.
— Седни, Роуз.
Поколебах се за миг, преди да се съглася. Той премести своя стол до моя, така че застанахме точно един срещу друг. Сърцето ми запърха, когато се взрях в тези великолепни тъмнокафяви очи.
— Никой не се съвзема лесно… след първото убийство… убийства. Дори и в битка срещу стригоите… е, все пак, формално погледнато, това е отнемане на живот. Трудно е да се свикне с това. И след всичко останало, което преживя… — Той въздъхна, после се пресегна и пое ръката ми в своята. Пръстите му си бяха точно каквито ги помнех: дълги и силни, с мазоли от годините, прекарани в тренировки. — Когато видях лицето ти… когато те намерихме в онази къща… нямаш представа какво почувствах.