Преглътнах.
— Как… какво почувства?
— Бях опустошен… смазан от скръб. Ти беше жива, но ако знаеш само как изглеждаше… не вярвах, че ще се възстановиш. А още повече ме разкъсва мъката, че всичко това те сполетя, докато си още толкова млада. — Дмитрий стисна ръката ми. — Ще се възстановиш… сега съм убеден в това и много се радвам. Но още е рано. Все още не си го преживяла. Никога не е лесно да изгубиш близък приятел.
Отклоних поглед от него и се заех с изучаването на пода.
— Вината е моя — отроних тихо.
— Хм?
— За Мейсън. За това, че беше убит.
Не беше нужно да видя лицето на Дмитрий, за да зная, че е изпълнено със състрадание.
— Ох, Роза. Не. Ти наистина се взела някои грешни решения… трябваше да кажеш на другите, когато си разбрала, че е заминал… но не бива да обвиняваш себе си. Ти не си го убила.
Сълзи напираха в очите ми, когато отново вдигнах глава.
— Все едно, че съм аз. Причината, за да отиде там — всичко беше по моя вина. Ние се спречкахме… и аз му казах за Споукан, въпреки че ти ми каза да не…
Една сълза се търкулна от ъгъла на окото ми. Наистина трябваше да се науча да се владея по-добре. Също като майка ми, Дмитрий с нежен жест избърса сълзата от лицето ми.
— Не бива да се обвиняваш за това — каза ми той. — Можеш да съжаляваш за решенията си и да ти се иска да си постъпила различно, но в крайна сметка Мейсън също е взел сам своите решения. Така е избрал да постъпи. И окончателното решение е било негово, независимо от първоначалната ти роля.
Когато Мейсън се върна за мен, аз разбрах, че е заради чувствата му към мен. Тъкмо от това Дмитрий винаги се е страхувал — че ако между него и мен има по-особени отношения, това ще постави в опасност не само нас двамата, а и мороя, когото пазим.
— Само ми се иска да можех да… не зная, да направя нещо…
Преглътнах напиращите сълзи, издърпах ръцете си от ръцете на Дмитрий и се изправих, преди да съм изтърсила някоя глупост.
— Трябва да си вървя — изрекох с натежало сърце. — Обади ми се, когато искаш отново да започнем тренировките. И благодаря… че поговори с мен.
Понечих да се обърна, но тогава го чух да казва рязко:
— Не.
Погледнах назад.
— Какво?
Той не откъсваше поглед от мен и нещо топло и прекрасно премина помежду ни.
— Не — повтори. — Казах й не. На Таша.
— Аз… — Побързах да затворя уста, преди челюстта ми да удари пода. — Но… защо? Подобен шанс се случва веднъж в живота. Можеше да имате деца. Пък и тя… тя беше, нали знаеш, толкова увлечена по теб…
По лицето му за миг пробягна усмивка.
— Да, беше. И още е. И тъкмо заради това бях длъжен да кажа не. Не можех да й отвърна със същото… не можех да й дам това, което иска. Не и когато… — Пристъпи с няколко крачки към мен. — Не и когато сърцето ми е някъде другаде.
Едва не се разплаках отново.
— Но ти също изглеждаше увлечен по нея. И не спираше да ме упрекваш, че се държа незряло.
— Държиш се незряло, защото си млада. Но знаеш много неща, Роза. Неща, които по-възрастни от теб не знаят. Онзи ден… — Моментално се досетих за кой ден ми говореше. Онзи, когато ме притисна до същата тази стена. — Имаше право за това, как винаги се стремя да се контролирам. Никой друг не го е разбрал и това ме изплаши. Ти ме изплаши.
— Защо? Не искаш някой да го знае?
Той сви рамене.
— Няма значение, дали някой го знае, или не. Това, което има значение, е, че някой — че ти — ме познава толкова добре. А когато някой успее да надникне в душата ти… е трудно да го приемеш. Това те кара да се отвориш за този някой. И ставаш уязвим. Много по-лесно е да си с някой, който ти е просто приятел.
— Като Таша.
— Таша Озера е удивителна жена. Красива и смела. Но тя не…
— … тя не те привлича — довърших вместо него.
Той кимна.
— Знаех го. Но при все това исках да имаме връзка. Знаех, че така ще е по-лесно и че тя ще ме отведе далече от теб. Мислех, че ще ме накара да те забравя.
Аз мислех същото за Мейсън.
— Но не можа.
— Да. И… това е проблемът.
— Защото не е редно да сме заедно.
— Да.
— Заради разликата в годините.