— Да.
— Но най-вече защото ще бъдем пазители на Лиса и само тя има значение — не ние двамата.
— Да.
За миг се замислих за това, преди да го погледна право в очите.
— Ами — изрекох най-после, — поне както аз виждам нещата, все още не сме пазители на Лиса.
Стегнах се, докато чаках следващия му отговор. Знаех, че ще последва поредната лекция за житейските премъдрости в стил дзен-будизъм. Нещо за вътрешната сила и морала, за това, как днешният ни избор е основа за бъдещето или някакви други глупости.
Вместо това Дмитрий ме целуна.
Времето спря, когато посегна към мен и обгърна лицето ми с шепи. Наведе глава и устните му погалиха моите. Отначало едва ли можеше да се нарече целувка, но скоро прерасна в истинска, главозамайващо дълбока и страстна. Когато най-сетне се отдръпна от мен, беше само за да ме целуне по челото. Задържа там устните си за няколко секунди, докато ръцете му плътно ме притискаха.
Искаше ми се тази целувка да продължи вечно. Но той прекъсна прегръдката ни и прокара пръсти през косата ми, после ги плъзна надолу по лицето ми. След което отстъпи към вратата.
— Ще се видим по-късно, Роза.
— За следващата тренировка? — попитах. — И ще започнем отново тренировките ни, нали? Искам да кажа, че има да ме учиш на още много неща.
Изправен до вратата, той ме изгледа и ми се усмихна.
— Да. На много неща.