— А сребърният кол може ли да нарани теб!
Поклатих глава.
— Не. Искам да кажа, че… хм, че ако забиеш сребърен кол в сърцето ми, ще ме нарани или дори убие, но не толкова, колкото би наранил един морой. Достатъчно е само да ги одраскаш с това оръжие и ще пострадат много сериозно… само че не толкова, колкото някой стригой. Освен това сребърният кол не може да наранява хората.
Млъкнах за миг и се загледах разсеяно през прозореца зад Дмитрий. Скрежът беше обсипал стъклото с блестящи рисунки от ледени кристали, но досега не им бях обърнала внимание. Споменаването на хора и колове сякаш отново ме пренесе в къщата на Бадика. В съзнанието ми изплуваха картини на кръв и смърт.
Забелязах, че Дмитрий ме наблюдава, затова побързах да се отърся от спомените и да се върна към заниманието от днешния ни урок. Дмитрий само понякога кимаше леко или задаваше по някой доуточняващ въпрос. С напредване на времето очаквах от него да ми каже да свърша с обясненията и да се заемем с тренировките върху чучелата в дъното на салона. Но вместо това той изчака още десетина минути, преди да стигнем края на урока. Чак тогава ме поведе към едното от чучелата — беше на мъж с руса коса и козя брадичка. Дмитрий извади сребърния кол от калъфа, но не ми го подаде.
— Къде, според теб, трябва да бъде наръган? — попита ме той.
— В сърцето — сърдито отвърнах аз. — Вече ти го повторих поне сто пъти. Мога ли сега да го изпробвам?
Той се подсмихна леко.
— А къде е сърцето?
Изгледах го озадачено, все едно че му казвах: „Ама ти сериозно ли ме питаш?“ А той просто сви рамене.
С драматичен жест му посочих лявата половина на гръдния кош на чучелото. Дмитрий обаче само поклати глава.
— Сърцето не се намира там — обясни ми той.
— Сигурна съм, че е там. Хората слагат ръка на сърцето си, когато дават клетва или пеят националния химн.
Той продължи да ме гледа очаквателно.
Отново се обърнах към чучелото и се заех да го изучавам по-внимателно. В някаква отдалечена гънка на мозъка ми изплува полузабравен спомен, че бях изкарала курса по оказване на първа помощ, включващ и техниката на сърдечния масаж. И тогава ни бяха обяснили къде точно да притискаме дланите си. Посочих към средата на гръдния кош на чучелото.
— Тук ли е?
Той сви вежди. Обикновено този му жест ми се струваше готин, но днес само ме подразни.
— Не зная — рече той. — Там ли е?
— Ами тъкмо това те попитах!
— Не би трябвало да ме питаш. Това не се ли учи в час по биология?
— Да. Още в първата година. Само че тогава аз бях „във ваканция“, забрави ли? — Посочих към блестящия кол. — Сега може ли да го докосна?
Той отново подхвърли сребърния кол, остави го да проблесне на светлината, след което побърза да го прибере в кожения калъф.
— При следващата ни среща ще искам от теб да ми кажеш къде точно се намира сърцето. Съвсем точно. Освен това ще искам да знаеш какъв е начинът да се достигне до него.
Удостоих го с най-кръвнишкия поглед, на който бях способна, който обаче, ако се съди по незначителната промяна във физиономията му, може да не е бил чак толкова свиреп. В девет от десет случая смятах, че Дмитрий е най-сексапилното същество на Земята. Но се случваха и дни като днешния…
В крайно вкиснато настроение се запътих към залата за първия ни час за днес, който беше по бойни изкуства. Никак не ми се искаше да изглеждам некомпетентна в очите на Дмитрий, пък и исках, наистина исках, да използвам един от тези сребърни колове. Затова в часа си излях гнева на всичките си партньори и наляво и надясно раздавах ритници и юмруци. Към края на часа никой не искаше да ми бъде спаринг-партньор. Случайно ударих Мередит — едно от малкото момичета в класа ни — толкова силно, че тя го усети и под предпазната наколенка. Без съмнение щеше да й излезе грозна синина и тя не спираше да ми хвърля обвинителни погледи, сякаш го бях направила нарочно. Извиних й се, но нямаше полза.