След часа Мейсън пак ме намери.
— О, Господи — заговори той, загледан в лицето ми, — защо си толкова вкисната?
Впуснах се да му разправям за сребърния кол и неволите ми с местоположението на сърцето.
Но той, за мое още по-голямо раздразнение, само ми се изсмя.
— Как така не знаеш къде се намира сърцето? Особено като се има предвид колко сърца си разбила?
Измерих го със същия вбесен поглед, с който преди това удостоих Дмитрий. Този път обаче се получи. Лицето на Мейсън пребледня.
— Беликов е извратен и гаден тип, който трябва да бъде хвърлен в яма с побеснели пепелянки заради голямата обида, която ти е нанесъл тази сутрин.
— Благодаря ти — изрекох с превзет тон. А после се замислих. — Могат ли пепелянките да побесняват?
— Не виждам защо да не могат. Всичко е възможно. Поне така си мисля. — Мейсън отвори пред мен вратата към коридора. — Но канадските гъски могат да се окажат по-лоши дори и от пепелянките.
Хвърлих му кос поглед.
— Искаш да кажеш, че канадските гъски са по-смъртоносни от пепелянките?
— Не си ли се опитвала да храниш онези малки копелета? — попита ме той, докато неуспешно се опитваше да изглежда сериозен. — Те са адски зли. Ако те хвърлят на пепелянките, поне ще умреш бързо. Ама с гъските? Може да се проточи в продължение на дни. Което само ще ти донесе повече страдания.
— Брей. Не зная дали да съм впечатлена, или изплашена от това, че си мислил за всичките тези ужасии — отбелязах.
— Само се опитах да измисля по-творчески начини да отмъстиш за поруганата ти чест, това е всичко.
— Обаче, Мейс, ти никога не си ми правил впечатление на творчески тип.
Спряхме се точно пред вратата на стаята за втория час. Изражението на Мейсън още беше ведро и развеселено, но като заговори отново, в тона му се прокрадна многозначителна нотка.
— Роуз, когато съм с теб, в главата ми се въртят най-различни творчески неща, които бихме могли да направим.
Аз още се кисках заради пепелянките, когато най-неочаквано се спрях и се втренчих изненадано в него. Винаги съм смятала Мейсън за готин тип, но докато се взирах в тези сериозни, леко замъглени очи, внезапно осъзнах, че той наистина е секси.
— О, я виж ти — засмя се той, забелязал, че ме е хванал неподготвена. — Прочутата Роуз загуби дар слово. Резултатът е едно на нула Ашфорд срещу Хатауей.
— Хей, не искам да те разплаквам преди заминаването. Никак няма да е забавно, ако ти счупя нещо още преди да сме стигнали до пистите.
Той пак се засмя и ние влязохме в класната стая. Щяхме да имаме час по теория на охранителната дейност и затова урокът се провеждаше в обикновена стая, а не навън, на някой от терените за упражнения. За нас това беше приятна почивка между останалите часове с голямо физическо натоварване. Днес най-отпред, до дъската, бяха застанали трима пазители, които не бяха от охраната на Академията. Досетих се, че са гости за празниците. Родителите и техните пазители вече бяха започнали да пристигат в кампуса, за да придружат децата си до ски курорта. Огледах се с любопитство.
Един от гостите ни беше висок мъж, който изглеждаше като стогодишен, но си личеше, че още го бива. Другият беше на годините на Дмитрий, с много мургава кожа, но толкова добре сложен, че няколко от момичетата в нашия клас вече бяха готови да припаднат.
Последният пазител беше жена. Кестенявата й коса беше късо подстригана, но си личеше все пак, че е къдрава, а кафявите й очи в момента бяха присвити замислено. Както вече споменах, повечето от жените дампири избираха да имат деца, вместо да поемат по трудния път на пазителите. И тъй като аз също бях една от малкото жени в тази професия, винаги се вълнувах, когато се срещах с друга пазителка, например Тамара.
Само че тази не беше Тамара. Беше жена, която познавах от много години, която събуждаше у мен всичко друго, но не и гордост и вълнение. Вместо това се изпълних с възмущение. Възмущение, гняв и изгаряща ярост.
Жената, изправена пред класа, беше майка ми.
Глава 4
Не можех да повярвам на очите си. Джанин Хатауей. Моята майка. Моята безумно прочута и смайващо отсъстваща майка. Не беше светило като Артур Шьонберг, но имаше репутацията на звезда в света на пазителите. Не я бях виждала от години, защото тя вечно бе някъде далече на поредната невъзможна мисия. А ето че сега… тя беше в Академията — точно пред мен — и дори не си бе направила труда да ме извести, че ще пристигне. Толкова за майчината любов.