— Не беше лесно — призна тя. От устата на всеки друг това твърдение би прозвучало като самохвалство. Но не и от нейната. Излагаше фактите ясно и кратко, без излишни описания. Беше отрасла в Глазгоу и все още изговаряше някои от думите с шотландски акцент. — В помещенията имаше още трима пазители. По онова време това се възприемаше като необичайно голям брой охранители, дежурещи заедно. Но явно днес вече не е така, като се има предвид касапницата в дома на Бадика. — Неколцина от присъстващите се стреснаха от небрежния тон, с който тя спомена за ужасното нападение. Аз отново си спомних обезобразените трупове. — Ние трябваше да се организираме, за да ликвидираме останалите стригои колкото бе възможно по-бързо и по-безшумно, за да не привлечем вниманието на другите. Запомнете, че ако можете да се възползвате от елемента изненада, най-добре ще е да издебнете някой стригой отзад, да му прекършите врата и после да го прободете със сребърен кол. Прекършването на врата няма да убие стригой, но ще го зашемети и ще ви позволи да го прободете в сърцето без никакъв шум. Най-трудното от всичко е да ги издебнете откъм гърба, защото слухът им е извънредно остър. Тъй като съм по-дребна и по-лека от повечето мои колеги пазители, мога да се движа изключително тихо. Така именно успях да се справя, като собственоръчно ликвидирах двама от тримата убити стригои.
Отново използваше сух, делови тон, докато описваше уменията си да се прокрадва незабелязано. А това бе по-дразнещо, отколкото ако открито се беше изфукала с това, какъв страхотен пазител е. Лицата на съучениците ми грейнаха от удивление. Явно се вълнуваха много повече от идеята да прекършат врата на някой стригой, отколкото от разказваческите умения на майка ми.
Тя продължи разказа си. След като тя и другите пазители избили стригоите, открили, че двама от мороите били отвлечени от празненството. Подобен ход не е необичаен за стригоите. Понякога решават да си запазят някой пленен от тях морой за по-късно, за „закуска“. Случваше се и по-високопоставени стригои да изпратят по-нисшестоящи, за да им донесат плячка. Независимо от това важното в случая беше, че са били отвлечени двама морои от празненството, а техните пазители били пострадали при нападението.
— Естествено, не можехме да оставим онези морои в лапите на стригоите — додаде майка ми. — Затова проследихме стригоите до скривалището им и установихме, че там живеят няколко от тях. Сигурна съм, че знаете колко рядко се случва това.
Така беше. Злобната самолюбива природа на стригоите ги тласкаше да се противопоставят един срещу друг толкова лесно, колкото се нахвърляха срещу жертвите си. Да се организират за обща атака, мислейки единствено как по-бързо да се доберат до кървавата си плячка, беше най-доброто, на което бяха способни, но да живеят заедно? Не. Това беше почти невъзможно да си го представя.
— Успяхме да освободим двамата пленени морои, но се оказа, че там държаха и други пленници — продължи майка ми. — Не можехме да оставим току-що спасените морои да се върнат сами, затова с тях тръгнаха пазителите, които ме придружаваха на идване, а мен ме оставиха да се справя сама с останалите стригои.
Да, разбира се, помислих си аз. Майка ми смело се хвърлила в битката съвсем сама. Междувременно била пленена от стригоите, но успяла ловко да избяга и пътьом дори да спаси пленниците. И като извършила този подвиг, тя сътворила това, което би трябвало да се признае за хеттрика на столетието. Избила стригоите и по трите възможни начина: пробождане със сребърен кол, обезглавяване и изгаряне.
— Тъкмо бях пронизала един стригои, когато ме нападнаха още двама — обясни тя. — Нямах никакво време да извадя сребърния кол, защото останалите се нахвърлиха върху мен. За щастие наблизо имаше едно огнище и аз бутнах единия в него. Последният стригои, който беше жена, ме подгони навън към една стара барака. Но вътре имаше секира и с нея й отсякох главата. Сетне грабнах туба с бензин и се втурнах обратно към къщата. Онзи, когото бях запратила в огнището, не беше напълно изгорял, но като го залях с бензина, пламна като факла.
Докато разказваше всичко това, цялата класна стая бе онемяла от възхищение. Всички я слушаха със зяпнала уста. Очите им направо щяха да изхвръкнат от орбитите. Не се чуваше нито звук. Като се огледах, имах чувството, че времето е спряло да тече за всички… с изключение на мен. Изглежда, бях единствената, която не бе впечатлена от страховития й разказ. Благоговението, изписано по лицата наоколо, само засили гнева ми. Когато свърши, дузина ръце се вдигнаха нагоре и от всички страни я засипаха с въпроси за бойните й техники, дали я е било страх и така нататък.