Някъде след десетия въпрос ми писна окончателно. Вдигнах ръка. Отне й известно време да ме забележи и да ми даде думата. Изглеждаше леко озадачена да ме види в класа. Истинско щастие беше, че въобще ме позна.
— И така, пазител Хатауей — започнах, — защо вие и колегите ви просто не сте обезопасили мястото?
Тя се намръщи. Мисля, че бе заела отбранителна позиция още в мига, в който ме посочи да задам въпроса си.
— Какво имаш предвид?
Свих рамене и се отпуснах отново на чина, като се опитах да говоря с непринуден и приятелски тон.
— Не зная съвсем точно. Но ми се струва, че сте оплескали нещата. Защо първо не сте огледали терена, за да се уверите, че мястото е чисто откъм стригои? Струва ми се, че така бихте си спестили доста усилия.
Всички очи в стаята сега се извърнаха към мен. Майка ми за миг изгуби дар слово.
— Ако си бяхме спестили доста „усилия“, сега на този свят щяха да се разхождат седем стригои повече и онези пленени морои щяха да са мъртви.
— Да, да, разбрах как сте блеснали с героизма си и всичко останало, но в случая имам предвид основните принципи. Искам да кажа, че имаме час по теория, нали така? — Погледнах към Стан Алто, който ме изгледа свирепо. Двамата с него имаме дълга история на редица неприятни конфликти в класната стая и подозирах, че всеки миг ще пламне поредният. — Исках само да си изясня какво се е объркало още от самото начало.
Трябва да й го призная — майка ми притежава много повече самоконтрол от мен. Ако аз бях на нейно място, а тя на мое, вече щях да съм й отпрала един як шамар. Но нейното лице остана съвършено спокойно, само лекото свиване на устните й издаваше колко е ядосана.
— Не е толкова просто — отвърна тя. — Целият терен се отличава с изключително сложното си разположение. Още в началото на дежурството ние го обходихме и не открихме нищо подозрително. Предположихме, че стригоите са проникнали след започването на празненството… или може би са се укрили предварително в тайни проходи и стаи, за чието съществуване не сме подозирали.
Целият клас започна да охка и ахка при споменаването на тайните проходи и стаи. Аз обаче не се впечатлих.
— Следователно излиза, че вие или сте се издънили при първоначалния оглед, като не сте открили стригоите, или те са пробили вашата „система за сигурност“ по време на празненството. Изглежда, че някой е оплескал нещата по единия или по другия начин.
Устните й се стегнаха още повече, а тонът й бе направо леден.
— Направихме най-доброто, на което бяхме способни, за да се справим с необичайната ситуация. Разбирам, че някой с твоето ниво на обучение не е в състояние да проумее сложността на обстановката, която описвам, но след като научиш достатъчно от теорията, за да преминеш към практика, ще проумееш колко по-различно е всичко, когато се сблъскаш на живо с врага и при това си отговорен за чужд живот.
— Не се и съмнявам — съгласих се. — Коя съм аз, че да оспорвам методите ви? Искам да кажа, че нищо няма значение, стига да имате възможност да си татуирате още мълнии, нали така?
— Госпожице Хатауей — прогърмя басовият глас на Стан Алто от другия край на класната стая. — Моля, съберете си нещата и изчакайте края на часа отвън в коридора.
Зяпнах го недоумяващо.
— Ама вие сериозно ли? Откога задаването на въпроси се смята за провинение?
— Вашето поведение е провинение. — Той ми посочи вратата. — Напуснете.
Над класа надвисна тишина, по-плътна дори отпреди малко, когато майка ми разказваше историята си, покорила всички присъстващи. Постарах се да не трепна под неодобрителните погледи на пазителите и съучениците ми. Не ме изритваха за пръв път от часа на Стан. Не беше за пръв път дори да ме изритват от часа на Стан в присъствието на Дмитрий. Преметнах раницата си през рамо и прекосих късото разстояние до вратата — разстояние, което ми се стори километрично, — без да погледна майка си в очите, докато минавах покрай нея.
Оставаха около пет минути до края на часа, когато тя се измъкна от класната стая и закрачи към дъното на коридора, където бях седнала върху раницата си. Изгледа ме отгоре и опря ръцете си на кръста по оня вбесяващ неин маниер, който я правеше да изглежда по-висока, отколкото бе всъщност. Никак не бе справедливо някой, с цяла глава по-нисък от мен да ме кара да се чувствам толкова малка.