— Така. Виждам, че с годините маниерите ти не са се подобрили.
Изправих се и я изгледах свирепо, с блеснали очи.
— И аз много се радвам да те видя. Направо съм изненадана, че ме позна. Всъщност дори не мислех, че си спомняш за мен, след като не си си направила труда да ми съобщиш, че си в кампуса.
Тя премести ръцете си от хълбоците, за да ги кръстоса пред гърдите си, с което стана — ако въобще бе възможно — още по-безразлична и студена.
— Не можех да пренебрегна задълженията си, за да дойда да те глезя.
— Да ме глезиш? — Тази жена никога през живота си не ме бе глезила. Дори се съмнявах, че въобще знае значението на тази дума.
— Не очаквам да ме разбереш. От това, което чух, ти дори не знаеш значението на думата „задължения“.
— Много добре зная какво означава — озъбих се аз. — При това по-добре от повечето хора.
Очите й се разшириха, имитирайки престорена изненада. И аз често използвам същия саркастичен поглед спрямо доста от хората около мен и затова никак не ми беше по вкуса да го видя отправен към мен.
— О, нима? А къде беше през последните две години?
— А ти къде беше през последните пет? — върнах й го. — И щеше ли да знаеш, че съм избягала от училището, ако някой не ти беше докладвал?
— Не извъртай нещата. Аз отсъствах, защото се налагаше. А ти си избягала, за да се мотаеш по магазините и да скиташ по купони.
Болката и смущението ми прераснаха в чиста ярост. Очевидно никога нямаше да мога да се отърва от последиците от бягството ми с Лиса.
— Нямаш представа защо избягах. — Гласът ми се извиси. Освен това нямаш право да правиш изводи за живота ми, след като не знаеш нищо за него.
— Четох докладите за случилото се. Имала си основание за загриженост, но си действала неправилно. — Думите й звучаха официално и студено. Със сигурност ставаше за преподавател по някой от учебните ни предмети. — Първо трябваше да потърсиш помощ от другите.
— Нямаше към кого да се обърна. Не и след като не разполагах с неопровержимо доказателство. А и нали ни обучават да мислим самостоятелно.
— Да — кимна тя. — Ударението пада на „обучават“. Нещо, което ти се губи през последните две години. Едва ли си в позицията да ми изнасяш лекция за правилата на поведение на пазителите.
Вечно се забърквам в разни спорове. Изглежда нещо в характера ми превръща това в неизбежно явление. Затова бях свикнала да се защитавам яростно и да се справям с всякакви обиди, с които ме затрупваха от всички страни. Имах дебела кожа. Но някак си в нейно присъствие — през краткото време, когато съм била с нея — винаги съм се чувствала като тригодишна. Държанието й ме обиждаше, а като заговори за пропуските в обучението ми — и без това доста парлива тема, — ме накара да се чувствам още по-зле. Скръстих ръце пред гърдите си в забележително сполучлива имитация на нейната поза и се постарах да си придам самодоволен вид.
— Е, моите учители не мислят така. Макар и да съм отсъствала през цялото това време, аз наваксах пропуснатото и сега съм на нивото на всички от нашия клас.
Тя не ми отговори веднага. Накрая, с по-спокоен тон, ми заяви:
— Ако не беше избягала, сега щеше да ги превъзхождаш.
И се завъртя кръгом като офицер, за да поеме надолу по коридора. След минута звънецът удари и останалите ми съученици от класа на Стан се изсипаха в коридора.
Дори и Мейсън не успя да ме развесели. През остатъка от деня бях гневна, раздразнена и уверена, че всички клюкарстват зад гърба ми за майка ми и мен. Пропуснах обяда и отидох в библиотеката, за да прочета някоя книга по физиология и анатомия.
Когато стана време за тренировката ми след часовете с Дмитрий, направо се нахвърлих върху първото чучело, изпречило се пред очите ми. Забих здраво стиснатия си юмрук в гърдите му, съвсем леко вляво, но най-вече в центъра.
— Тук е — казах му. — Тук е сърцето, а гръдната кост и ребрата са пред него. Е, сега вече мога ли да го пронижа?
Скръстих ръце и му отправих триумфиращ поглед, докато го изчаквах да ме засипе с похвали за новите ми познания. Вместо това той само кимна в знак на потвърждение, сякаш бях длъжна да го зная. Е, длъжна си бях.
— А как ще проникнеш през гръдната кост и ребрата? — попита ме той.
Въздъхнах. Тъкмо бях се докопала до отговора на един въпрос, за да изникне следващият. Типично за Дмитрий.