Без съмнение в Минеаполис живееха и други морои, макар че само Бог знаеше защо, но можех да чета между редовете. Тя се е преместила там и се е сляла с хората, за да се изолира от другите вампири, също както бяхме постъпили двете с Лиса за две години. Започнах да се питам дали нямаше и нещо друго, скрито между редовете. Тя спомена, че изучавала всякакви техники за самозащита — очевидно не само бойни изкуства. В съответствие с разбиранията си за тактика и защита мороите бяха на мнение, че магиите не бива да се използват като оръжие. Преди много време те са ги прилагали по този начин и някои морои и днес тайно го практикуваха. Знаех, че Кристиан е един от тях. Внезапно се досетих откъде е придобил тези умения.
Възцари се тишина. Трудно бе да се слуша толкова тъжна история. Но Таша, осъзнах аз, беше от онези хора, които винаги успяват да подобрят настроението на компанията. Това ме накара още повече да я харесам, а и през останалото време тя ни забавляваше само с описания на забавни случки. Не се надуваше като мнозина от мороите, а открито изтъкваше недостатъците на много от тях. Оказа се, че Дмитрий познава повечето от тези, за които Таша ни разказваше. Честно казано, не можех да не се запитам как някой толкова антисоциален тип като него познаваше всеки от обществото на мороите и обществото на пазителите. При това от време на време добавяше по някоя подробност към нейния разказ. Двамата непрекъснато ни караха да се смеем истерично, докато накрая Таша не погледна часовника си.
— Къде тук наблизо е най-удобното място за една жена да пазарува? — попита тя.
Двете с Лиса се спогледахме.
— Мисула1 — изрекохме в един глас.
Таша въздъхна.
— Това е на два часа път, но ако тръгна по-скоро, вероятно ще успея да стигна навреме, преди да затворят магазините. Безнадеждно съм закъсняла с коледното пазаруване.
Въздъхнах.
— Готова съм да убия някого, за да мога да те придружа.
— Също и аз — присъедини се Лиса.
— Може би ще успеем да се промъкнем заедно — предложих и погледнах към Дмитрий с надежда.
— Не — моментално ме отряза той.
Отново въздъхнах, този път още по-съкрушено.
Таша отново се прозя.
— Май ще трябва да изпия едно кафе, за да не заспя зад волана.
— Не може някой от твоите пазители да шофира?
— Нямам пазител — поклати глава тя.
— Нямаш нито един… — Намръщих се, докато осмислях думите й. — Нима въобще нямаш пазители?
— Не.
— Ама това не е възможно! — избухнах аз. — Ти си от кралска фамилия. Би трябвало да разполагаш поне с един. Всъщност трябва да имаш двама, а не един.
Пазителите се разпределяха между мороите по някакъв загадъчен, педантичен начин от Съвета на пазителите. Тази система е някак си несправедлива, като се вземе предвид как се правеше разпределението. Мороите, които не са членове на кралски фамилии, ги получаваха на лотариен принцип, докато за кралските особи винаги имаше осигурени пазители. Високопоставените личности от придворната аристокрация често разполагат с повече от един пазител, но дори и представителите на кралските фамилии с по-нисък ранг не се задоволяваха само с един.
— Фамилията Озера не е на първо място в списъка, когато се разпределят пазителите — припомни ни Кристиан с горчив тон. — Дори и след като… родителите ми умряха… си оставаме пренебрегвани.
Гневът ми пламна.
— Но това не е честно! Не могат да те наказват за това, което са сторили родителите ти.
— Това не е наказание, Роуз — Таша, поне според мен, не изглеждаше разгневена. — Това е само… пренареждане на приоритетите.
— Ама те така те оставят беззащитна. Не можеш сама да се пазиш!
— Не съм беззащитна, Роуз. Вече ти казах. Пък и ако наистина искам пазител, можех да настоявам, но са нужни доста усилия и не ми се занимава с това. Засега съм добре.
Дмитрий погледна към нея.
— Искаш ли да дойда с теб?
— И да будуваш цяла нощ? — Таша поклати глава. — Не бих ти причинила това, Димка.
— Той няма да има нищо против — намесих аз, развълнувана от мисълта за подобно решение.
Дмитрий изглеждаше развеселен, че говоря вместо него, но не възрази.
— Наистина нямам.
Тя се поколеба.
— Добре. Но се налага да побързаме.