Тайният ни купон се разпадна. Мороите тръгнаха в една посока, Дмитрий и аз — в друга. Той се разбра с Таша да се срещнат след половин час.
— И така, какво мислиш за нея? — попита ме той, когато останахме сами.
— Харесах я. Бива си я. — За миг се замислих за нея. — И освен това разбрах какво имаше предвид, като ми говореше за белезите.
— О, така ли?
Кимнах, като гледах внимателно къде стъпвам, докато вървяхме по алеите. Макар и да имаше насипана сол и да бяха почистени, по тях още можеше да има скрити парчета лед.
— Тя не се стреми към слава, за разлика от много други. Върши го просто защото е длъжна. Също като… също като майка ми. — Не исках да го призная, ала бе истина. Джанин Хатауей може и да беше най-лошата майка на света, но беше велик пазител. — Знаците нямат значение. Били те мълнии или белези.
— Бързо се учиш — рече той одобрително. Надух се от гордост след неговата похвала.
— А тя защо те нарича Димка?
Той се засмя тихо. Тази вечер се бях наслушала на смеха му, но сега реших, че искам още.
— Това е съкратено от Дмитрий.
— Само че не е логично. Съвсем не звучи като Дмитрий. Трябваше да ти викат, не зная, може би Дими и нещо такова.
— На руски не е така — обясни ми той.
— Странен език е руският. — На руски съкращението от Василиса беше Вася, което на мен ми се струваше безсмислено.
— Английският също.
Изгледах го лукаво.
— Ако ме научиш да ругая на руски, може да го разбера по-добре.
— И без това вече достатъчно ругаеш.
— Ами само искам да се изразявам по-цветисто.
— О, Роза… — Той въздъхна, а аз потръпнах. „Роза“ беше моето име на руски. Дмитрий рядко го използваше. — Ти и без това се изразяваш по-цветисто от всеки друг, когото познавам.
Усмихнах се и закрачих напред, без да кажа нищо повече. Сърцето ми прескочи един удар. Толкова бях щастлива да съм с него. Имаше нещо топло и съвсем на място в това, да сме заедно.
Но макар да ми се струваше, че ми бяха пораснали криле, мозъкът ми не спираше да чопли нещо, над което продължавах да си блъскам главата.
— Знаеш ли, има нещо странно в белезите на Таша.
— Какво е то? — попита той.
— Белезите… променят лицето й. — Започнах бавно, понеже се затруднявах да подредя мислите си в думи. — Искам да кажа, тя очевидно е била наистина красива. Но дори и с тези белези сега… не зная. Сега е красива по друг начин. Те са… те са като част от нея. И някак си я допълват. — Звучеше глупаво, но беше истина.
Дмитрий не каза нищо, но ми хвърли кос поглед. Върнах му го и когато очите ни се срещнаха, съзрях в неговите съвсем за кратко да припламва старото привличане. Беше мимолетно и много скоро угасна, но го видях. Заместиха го гордост и одобрение, които бяха не по-малко приятни.
Когато заговори, думите му прозвучаха като ехо на казаното преди малко:
— Бързо се учиш, Роза.
Глава 6
Животът ми изглеждаше прекрасен, когато на следващия ден тръгнах към гимнастическия салон за практическите упражнения преди часовете. Тайното ни събиране снощи беше суперготино и аз бях изпълнена с гордост, задето се опълчих на правилата и окуражих Дмитрий да отиде с Таша. Но още по-страхотно бе това, че вчера за пръв път нанесох удар със сребърен кол и доказах, че мога да се справям. Доволна от себе си, нямах търпение да продължа упражненията със сребърния кол.
Преоблякох се в обичайното облекло за тренировките и се втурнах към салона. Но като пъхнах глава през вратата, установих, че вътре е тъмно и тихо. Натиснах ключа на осветлението и се озърнах наоколо за всеки случай, да не би Дмитрий да провеждаше някакво странно и тайно обучение. Нищо. Празно. Май днес не се очертаваха упражнения със сребърния кол.
— По дяволите! — измърморих.
— Него го няма.
Извиках и едва не подскочих три метра нагоре. Обърнах се и се озовах срещу присвитите кафяви очи на майка ми.
— Какво правиш тук? — Веднага щом думите изскочиха от устата ми, се вторачих в облеклото й. Широка, свободно падаща риза с къс ръкав. Разхлабени работни панталони, привързани с шнур, също като моите. — По дяволите! — повторих.
— Внимавай какво говориш — скастри ме тя. — Очевидно не си се научила на добри обноски, но поне се опитай да сдържаш езика си.
— Къде е Дмитрий?
— Пазител Беликов е в леглото. Върна се само преди два часа и се нуждае от сън.