На устните ми застина следващата ругатня. Преглътнах я. Разбира се, че Дмитрий спи. Трябваше да пътува с Таша до Мисула при дневна светлина, за да стигнат там в часовете на хората за пазаруване. На практика той е будувал през цялата нощ и навярно току-що се е върнал. Уф. Нямаше да го насърчавам толкова да помогне на Таша, ако знаех, че в резултат на пътуването ще се стигне до това.
— Добре — изрекох забързано. — Предполагам, че тренировката за днес се отменя…
— Млъкни и си сложи това. — Тя ми подаде чифт тренировъчни ръкавици, приличащи на боксьорски, но не толкова дебели и издути. Служеха обаче за същата цел: да пазят ръцете и да не ти позволяват да одереш противника с ноктите си.
— Трябваше да тренираме със сребърния кол — обясних й сърдито, докато си слагах ръкавиците.
— Е, днес ще се занимаваме с това. Хайде.
Последвах я към средата на салона. По-добре да ме беше блъснал някой автобус на идване. Къдравата й коса беше вдигната с фиби и разкриваше врата й. Кожата там бе покрита с татуировки. Най-отгоре се виеше серпантина — клетвеният белег за вярна служба, който получаваха всички пазители при дипломирането си от академията „Св. Владимир“. Под него бяха татуираните мълнии, с които награждаваха всеки пазител при убийство на стригой. Имаха формата на светкавици и оттам бяха получили названието си. Не успях да ги преброя, но е достатъчно да се каже, че на майка ми почти не й бе останало свободно място по тила за още татуировки. Доста смърт бе посяла досега.
Като стигна до мястото, което си беше избрала, тя се обърна към мен и зае нападателна стойка. Като очаквах да ме атакува, аз бързо застанах в същата поза.
— Какво ще правим? — попитах.
— Ще тренираме нападение и отбрана. Спазвай червените линии.
— Това ли е всичко? — попитах.
Тя се нахвърли срещу мен. Избягнах удара — но едва — и отново си стъпих здраво на краката. Побързах да се стегна.
— Добре — изрече тя с тон, който прозвуча почти саркастично. — Както беше така любезна да ми напомниш, не съм те виждала от пет години. Нямам представа на какво си способна.
Отново ми връхлетя и аз пак се спасих на косъм, като почти настъпих червената линия. Това много бързо се наложи като стил в днешната тренировка. Тя нито веднъж не ми даде шанс да премина в нападение. Или може би аз не притежавах умения за това. През цялото време се отбранявах — поне физически. Макар и неохотно, бях длъжна да призная, че е добра. Наистина добра. Но със сигурност нямаше да й го кажа.
— И така, сега какво? — запитах. — Това ли е начинът ти да компенсираш липсата на майчински грижи?
— Това е начинът ми да ти помогна да се освободиш малко от озлоблението си. Откакто дойдох, се държиш предизвикателно. Искаш да се бием? — Първият й удар ме улучи в рамото. — Тогава ще се бием. Едно на нула за мен.
— Точка за теб — признах, като се отдръпнах назад. — Не искам да се бием. Само се опитвах да говоря с теб.
— Не бих нарекла заяждането ти пред класа разговор. Две на нула за мен.
Изсумтях недоволно. Когато започнах да тренирам с Дмитрий, му се оплаках, че не е справедливо да се бия с някой, който е с две глави по-висок от мен. Той ми изтъкна, че може да се наложи да се бия срещу много стригои, всеки от които ще е по-висок от мен, и че си остава в сила старото правило: височината няма значение. Понякога си мислех, че той ми дава фалшива надежда, но сега, съдейки по изпълнението на майка ми, започвах да му вярвам.
Всъщност никога не се бях била с някой по-нисък от мен. Като едно от малкото момичета в клас аз бях свикнала с мисълта, че винаги ще съм по-ниска и по-слаба от противниците си. Ала майка ми беше още по-ниска, обаче дребното й тяло несъмнено беше изтъкано единствено от стегнати мускули.
— Просто притежавам уникален стил за комуникация, това е всичко — обясних й аз.
— По-скоро си в плен на някаква тийнейджърска заблуда, че през последните седемнадесет години ти е причинена несправедливост. — Този път ударът й улучи бедрото ми. — Три на нула за мен. На практика животът ти не е бил по-различен от този на всеки друг дампир. Всъщност дори е бил по-добър. Защото можех да те изпратя да живееш с някоя от моите братовчедки. Искаш ли да бъдеш кървава курва? Това ли искаш наистина?
Терминът „кървава курва“ винаги ме е карал да потръпвам. Обикновено се използваше за самотните майки сред дампирите, които решаваха да отгледат децата си, вместо да станат пазители. Тези жени често завързваха краткотрайни любовни романси с мъже морои, заради което биваха презирани, въпреки че нямаха друг избор, защото мъжете морои обикновено сключваха брак с жени морои. Изразът „кървава курва“ произлизаше от факта, че някои от жените дампири позволяваха на любовниците си морои да пият кръвта им по време на секс. В нашия свят само хората, така наречените захранващи, даваха кръвта си на мороите. Но ако го направи жена дампир, се смяташе за мръсно и извратено, особено докато се люби. Подозирах, че само малка част от жените дампири наистина го вършеха, но въпреки това бяха лепнали обидното прозвище на всички жени дампири. Аз бях давала от кръвта си на Лиса, докато бяхме избягали. И макар че тогава нямаше друг начин, все още се чувствах донякъде опозорена и изпитвах срам.