— Не. Разбира се, че не искам да съм кървава курва. — Сега вече дишах тежко. — Пък и не всичките са такива. Има съвсем малко, които наистина заслужават да ги наричат така.
— Те сами са си виновни да ги смятат за такива — изръмжа майка ми. Ловко успях да избегна поредния й удар. — Те би трябвало да изпълняват дълга си като пазители, а не да се излагат и да стават мимолетни любовници на мороите.
— Но те поне отглеждат децата си — изпръхтях аз. Искаше ми се да го изкрещя в лицето й, но трябваше да си пестя въздуха в дробовете. — Нещо напълно непознато за теб. Освен това нима ти не си същата като тях? Не виждам венчална халка на пръста ти. Не си ли била и ти мимолетна любовница на баща ми?
Лицето й се вкамени, което бе доста красноречиво предупреждение, особено след като вече бе започнала да бие дъщеря си.
— Това — заяви тя сковано — е нещо, за което ти не знаеш нищо. Четири на нула за мен.
Трепнах от силния удар, но иначе бях щастлива, че съм я засегнала толкова надълбоко. Нямах представа кой е бил баща ми. Знаех само, че е бил турчин. Може и да съм наследила чувствените форми и красивото лице от майка си — макар че най-самодоволно бих могла да заявя, че в момента моите са много по-готини от нейните, — обаче цветовете бяха от баща ми. Говоря за леко мургавата си кожа, черната коса и черните очи.
— И как се е случило? — продължих да разпитвам. — Да не си била на поредната важна мисия в Турция? И си го срещнала насред някой от местните пазари? Или е било нещо по-долно? Или пък, според теорията на Дарвин, си избрала този, който ти се е сторил най-подходящ да предаде войнските ти гени на потомците ти? Искам да кажа, че ми е напълно ясно, че си ме родила, защото е било твой дълг. Затова предполагам, че си се постарала да осигуриш на кастата пазители най-качествения екземпляр.
— Роузмари — предупреди ме тя през стиснати зъби, — млъкни поне веднъж в живота си.
— Защо? Да не би моето съществуване да хвърля петно върху скъпоценната ти репутация? И за теб важи това, което ми каза преди малко: и ти не си по-различна от всяка друга жена сред дампирите. Защото просто си го изчукала и…
Сега разбрах какво означава поговорката „Гордостта предхожда падането“. Толкова бях опиянена от самодоволния си триумф, че съвсем забравих да внимавам къде стъпвам. Бях прекалено близо до червената линия. Ако я прекрачех, това щеше да означава още една точка за нея. Затова се опитах да се задържа на границата, като в същото време се стараех да избягвам ударите й. За нещастие само едната от тези две цели беше постижима. Юмрукът й се стовари върху мен — светкавичен, съкрушителен и най-важното — уцели ме малко над позволеното ниво, според правилата за този вид упражнения.
Смаза ми физиономията със силата на малък трактор. Политнах назад и се проснах върху твърдия под в гимнастическия салон по гръб, а миг след това и главата ми се удари с трясък. И на всичкото отгоре се озовах извън червената линия. По дяволите.
Болката прониза тила ми, зрението ми се замъгли и в същото време снопове искри затанцуваха пред очите ми. След секунди майка ми се наведе над мен.
— Роуз? Роуз? Добре ли си? — Гласът й звучеше дрезгаво и изплашено. Но светът около мен се завъртя и се разми.
По-късно май дойдоха други хора и някак си съм се озовала в клиниката на Академията. Там някой светеше с лампичка в очите ми и ми задаваше невероятно тъпи въпроси:
— Как се казваш?
— Какво? — измърморих аз, замижала срещу силната светлина.
— Името ти. — Едва сега познах доктор Оленски, вторачена в мен.
— Знаете името ми.
— Искам ти да ми го кажеш.
— Роуз. Роуз Хатауей.