— О, да — рече Лиса унило. — Понякога забравям за това.
Усетих как я изпълва горчивина. Не беше толкова насочена към мен, колкото към безизходността на ситуацията й. В гърдите й избухна гняв. И тя като мен адски мразеше да е безпомощна. Гневът и безсилието се усилиха, превръщайки се в нещо тъмно и грозно, нещо, което никак не ми се хареса.
— Хей — промълвих и докоснах ръката й. — Добре ли си?
За кратко Лиса затвори очи, сетне пак ги отвори.
— Просто мразя това.
Силата на чувствата й ми напомни за разговора ни, онзи, който имахме точно преди да замина за къщата на фамилията Бадика.
— Още ли имаш чувството, че хапчетата вече не действат?
— Не зная. Може би само донякъде.
— Да не би да става по-лошо?
Лиса поклати глава.
— Не. Все още не мога да използвам магията. Чувствам се близо до нея… но тя все още е блокирана.
— Но все пак… настроенията ти…
— Да… засилват се. Но не се тревожи — побърза да добави тя, като видя загрижената ми физиономия. — Не ми се привиждат разни неща, нито ще се опитам да се нараня.
— Добре. — Зарадвах се да го чуя, но тревогата не ме напускаше. Дори и да не можеше да използва магията, никак не ми се нравеше мисълта, че отново може да стане психически нестабилна. Отчаяно се надявах всичко да се оправи някак от само себе си.
— Аз винаги ще съм до теб — казах й тихо, като я гледах право в очите. — Ако се случи нещо странно… ще ми кажеш, нали?
И тогава все едно с магическа пръчка всички тъмни чувства в нея се изпариха. В същото време усетих някакви загадъчни вълни да нахлуват към мен през нашата връзка. Не можах да си обясня какво бе това, но потреперих от силата му. Лиса не го забеляза. Настроението й отново се подобри и тя ми се усмихна.
— Благодаря — рече ми тя. — Ще ти кажа.
И аз се усмихнах, щастлива да я видя отново безгрижна. Останахме смълчани и за миг ми се прииска да излея сърцето си пред нея. Толкова много ми се бе струпало напоследък: майка ми, Дмитрий, къщата на фамилията Бадика. Сдържах тези чувства заключени в гърдите си, но те ме разкъсваха отвътре. И сега, когато се чувствах толкова приятно и спокойно с Лиса за пръв път от доста време, си помислих, че бих могла да й споделя моите чувства. Просто така, за разнообразие.
Но преди да отворя уста, усетих как мислите й внезапно се промениха. Станаха нервни и нетърпеливи. Искаше да ми каже нещо — нещо, за което мислеше напрегнато. Дотук със сърдечните ми излияния. Ако тя искаше да говорим, не биваше да я обременявам с проблемите си, затова побързах да ги изтласкам на заден план и я зачаках да заговори.
— Открих нещо във връзка с проучванията, които правим заедно с госпожа Кармак. Нещо странно…
— О? — Веднага ме обзе любопитство.
Обикновено през пубертета всеки морой разбираше към кой от елементите има развита дарба. След което той започваше да посещава курсове, в които специализираше по този конкретен елемент. Но тъй като за момента Лиса беше единствената, владееща елемента дух, нямаше курс, който да посещава. Поради това повечето смятаха, че тя не специализира по нищо, но Лиса и госпожа Кармак — учителката по магии в академията „Св. Владимир“ — се срещаха самостоятелно, за да изучават духа. Проучваха както съвременни източници, така и древни ръкописи, търсейки следи, които евентуално да ги насочат към други личности, владеещи магията на духа. Още повече, че вече познаваха външните признаци: неспособността да се специализират другите четири елемента, психическа нестабилност и така нататък.
— Не открих потвърдени сведения за съществуването на други, използващи духа, но попаднах на… доклади за някои, хм, необясними явления.
Примигнах от изненада.
— И какви са тези явления? — попитах, докато се чудех какво би могло да означава за вампирите „необясними явления“. Когато двете с нея живеехме сред хората, на самите нас щяха да гледат като на „необяснимо явление“.
— Сведенията са откъслечни… но, така да се каже, прочетох за някакъв младеж, който можел да вижда неща, невидими за останалите. Освен това той можел да накара хората около него да повярват, че виждат чудовища или други хора, и какво ли още не.
— Това би могло да е внушение.
— При това действително много силно внушение. Аз не бих могла да направя нещата, които е правил той, а владея — или поне владеех — по-добре от всички други, които познаваме, силата на внушението. А тази сила идва именно от духа…