— Ако се биех наистина, щях да я вдигна — изсумтях, докато изпробвах удар, точно насочен между „ребрата“ на чучелото. Не знаех от какво са изработени тези изкуствени кости, но беше дяволски трудно да си имаш работа с тях. Отново се замислих за майка ми и заудрях още по-силно. — Днес просто си изразходвам енергията, това е всичко.
— Роуз — заговори той строго. Но аз не му обърнах внимание и отново се нахвърлих срещу чучелото. — Роуз. Спри! — извика той, този път много по-остро.
Отдръпнах се от чучелото, изненадана от задъхването си. Не бях усетила, че атакувах толкова усилено. Гърбът ми се удари в стената. Нямаше накъде да отстъпвам, затова отклоних поглед от Дмитрий и го забих в пода.
— Погледни ме — заповяда ми той.
— Дмитрий…
— Погледни ме.
Независимо колко се бяхме сближили, той си оставаше моят инструктор. Не можех да не се подчиня на изрична заповед. Бавно и неохотно се обърнах към него, с все още леко наведена глава, така че косата да скрива лицето ми. Той се надигна от стола, приближи и застана пред мен.
Опитах се да избегна погледа му, но видях, че той протегна ръка, за да отметне косата ми. А после се спря насред движението. Спря и моят дъх. Нашето краткотрайно привличане бе изпълнено с въпроси и въздържание, но поне едно знаех със сигурност: някога Дмитрий харесваше косата ми. И може би още я харесваше. Длъжна бях да призная, че беше страхотна. Дълга, копринена, черна. Той често си намираше поводи да я докосне и ме бе посъветвал да не я подстригвам късо както повечето жени пазители.
Ръката му увисна във въздуха и светът сякаш замря, докато чаках да видя какво ще направи. След пауза, която ми се стори цяла вечност, ръката му се отпусна бавно до тялото му. Обля ме изгарящо разочарование, но в същото време разбрах нещо. Той се бе поколебал. Страхуваше се да ме докосне, което може би — само може би — означаваше, че още го искаше. Но нали беше длъжен да се сдържа.
Вдигнах бавно глава и погледите ни се срещнаха. Повечето от косата ми се отметна назад от лицето ми, но не цялата. Ръката му отново потрепери и аз се надявах отново да я протегне напред. Но той се стегна. А моята възбуда помръкна.
— Боли ли те? — попита ме той.
Обля ме уханието на афтършейва му, примесено с мириса на потта му. Господи, как ми се искаше да ме докосне.
— Не — излъгах бодро.
— Не изглежда толкова зле — каза ми той. — Ще изчезне.
— Мразя я — изтърсих, удивена от омразата, която съдържаха тези две думи.
— Не, не я мразиш — възрази той нежно.
— Мразя я.
— Нямаш време да мразиш когото и да било — посъветва ме той. Тонът му оставаше мек. — Не и в нашата професия. Трябва да се помириш с нея.
Точно същото ми бе казала и Лиса. Към останалите емоции се присъедини гневът. Почерня ми пред очите, не издържах и се разфучах:
— Да се помиря с нея? След като нарочно ми насини окото? Нима аз съм единствената, която разбира колко откачено е това?
— Абсолютно съм сигурен, че не го е направила нарочно. — Гласът му този път прозвуча по-твърдо. — Колкото и огорчена да се чувстваш, трябва да го повярваш. Тя не би го направила, а и между другото по-късно същия ден се видях с майка ти. Безпокоеше се за теб.
— По-вероятно е да се е тревожела да не би да я накажат за насилие срещу дете — промърморих аз.
— Не мислиш ли, че точно сега е времето от годината, когато трябва да прощаваме?
Въздъхнах шумно.
— Не става дума за коледни представления! Това е моят живот. В реалния свят просто не се случват нито чудеса, нито добрини.
Той все още ме гледаше спокойно.
— В реалния свят можеш сам да сътвориш своите чудеса.
Объркването ми внезапно достигна връхната си точка и аз зарязах самоконтрола. Толкова бях уморена всеки път, когато в живота ми нещо се объркаше, да ми дават разумни и практични съвети. Знаех, че Дмитрий иска само да ми помогне, но не бях в настроение да слушам добронамерени предложения. Исках да забравя за проблемите си. Не ми се мислеше какво би могло да ме направи по-добра. Копнеех само за едно — той да ме прегърне и да ми каже да не се тревожа.
— Добре, може ли да престанеш с това за малко? — изрепчих се с ръце на кръста си.
— С какво да престана?
— С цялата тази скапана дзенбудистка проповед. Не ми говориш като на реална личност. Всичко, което казваш, е само поредният мъдър житейски урок, от който няма никаква полза. Всъщност звучиш точно като актьор от коледно представление. — Знаех, че не е честно да изливам гнева си върху него, но, без да се усетя, се разкрещях. — Кълна се, че понякога ми се струва, че говориш само за да чуеш собствения си глас! А аз зная, че невинаги си такъв! Ти си съвсем нормален, когато говориш с Таша. Но с мен? Показваше ми само бойни хватки. Не те е грижа за мен. Просто си се окопал в тъпата си роля на наставник.