Той ме изгледа с изненада. Крайно нетипично за него.
— Не ме е грижа за теб?
— Не. — Държах се дребнаво… адски дребнаво. Освен това много добре знаех истината — Дмитрий наистина го беше грижа за мен и ми беше много повече от наставник. Но не можех да се спра. Гневът просто се надигаше и надигаше в мен. Ръгнах го с пръст в гърдите. — За теб съм само поредната ученичка. И ще продължаваш до безкрай с глупавите си житейски уроци, докато…
Ръката, която се надявах да погали косата ми, внезапно се пресегна и сграбчи моята, както бях забола пръстта си в гърдите му. Притисна я о стената и с изненада зърнах в очите му проблясък на емоция. Не беше точно гняв… а някакво объркване.
— Не ми обяснявай какво чувствам — изръмжа той. Тогава се уверих, че половината от това, което му казах, е истината. Той винаги оставаше спокоен, винаги умееше да се контролира — дори когато се биеше. Но веднъж бе споделил с мен как един път изгубил контрол и пребил баща си. И с мен веднъж се беше държал така — на ръба да действа, без да мисли, готов да извърши неща, които знае, че не бива да прави.
— За това става дума, нали? — попитах.
— За какво?
— Ти винаги се стремиш да се контролираш. Същият си като мен.
— Не — отрече Дмитрий, но беше очевидно, че още не се е овладял. — Отдавна съм се научил да се контролирам.
Обзелото ме прозрение ме направи дръзка:
— Не — възразих. — Не си. Изражението ти остава невъзмутимо и през повечето време се контролираш. Но понякога не успяваш. А понякога дори… — Наведох се напред и снижих глас. — Понякога дори не го искаш.
— Роуз…
Усетих задъханото му дишане и знаех, че сърцето му биеше лудешки като моето. И освен това не се отдръпна. Осъзнавах, че е грешно — знаех наизуст всички логични причини да стоим далече един от друг. Но точно в този миг не ми пукаше. Не исках да се контролирам. Не исках да бъда добра.
И преди Дмитрий да осъзнае какво става, го целунах. Устните ни се срещнаха, а когато усетих как той отвръща на целувката ми, знаех, че съм права. Той се притисна плътно към мен, заклещи ме между себе си и стената. Продължаваше да притиска ръката ми, а другата му се промъкна зад главата ми, за да се плъзне в косата ми. Целувката беше изпълнена с такава сила… с гняв, страст, освобождаване…
Той бе този, който я прекъсна. Отскочи назад от мен с няколко крачки. Изглеждаше потресен.
— Никога повече не прави това — изрече сковано.
— А ти не отвръщай на целувката ми — върнах му го аз.
Той се втренчи в мен. Стори ми се, че мина цяла вечност.
— Не ти изнасям „дзенбудистки проповеди“, за да слушам собствения си глас. Не го правя, защото за мен си само поредната ученичка. Правя го, за да те науча на самоконтрол.
— Е, явно си свършил страхотна работа — подметнах горчиво аз.
За секунда той затвори очи, въздъхна и измърмори нещо на руски. И без повече да ме погледне, се обърна и напусна помещението.
Глава 9
Известно време след това не се видях с Дмитрий. По-късно същия ден той ми изпрати бележка, за да ми съобщи, че решил да отмени следващите ни две тренировки, защото оставало малко време за подготовката около напускането на кампуса. И без това учебните занятия вече приключвали, беше добавил в бележката, така че едно малко прекъсване на практическите упражнения изглеждало съвсем разумно.
Извинението беше неубедително и аз отлично знаех, че не това е причината за отмяната на тренировките. Ако толкова му се искаше да ме избягва, бих предпочела да го направи под някакъв по-приличен претекст: например, че той и останалите пазители са заети с допълнителните мерки за осигуряване на безопасността на мороите или че упражняват свръхсекретни хватки.
Независимо от версията му аз си знаех, че ме избягва заради целувката. Онази проклета целувка. Всъщност, честно казано, не съжалявах за нея. Само Бог знаеше колко силно исках да го целуна. Но го направих заради кофти причини. Целунах го, защото бях разстроена и объркана и просто исках да докажа, че мога да го направя. Толкова се уморих да постъпвам правилно, да действам разумно. Напоследък се стараех да се контролирам по-добре, но, изглежда, не успявах докрай.