— Абсолютно.
Отново поехме с лифта към върха на хълма. И тъкмо когато бяхме готови да се спуснем, Мейсън ми посочи нещо отпред.
— Добре, а какво ще кажеш за това? Да се изкачим по онези бабуни там, после да скочим над тях, да се завъртим през глава във въздуха, после един остър завой, за да избегнем дърветата, и там се спускаме.
Проследих маршрута, докато ми го сочеше с пръста си, и се вцепених, като разбрах каква сложна зигзаговидна комбинация ми предлагаше.
— Мейс, това вече е истинска лудост.
— Аха! — триумфално извика той. — Тя най-после се изплаши! Пламнах.
— Тя не се плаши толкова лесно. — След още един, последен поглед на самоубийствения маршрут на Мейсън аз отстъпих. — Добре. Да потегляме.
Той махна галантно с ръка.
— Първо ти.
Поех дълбоко дъх и се втурнах напред. Ските ми се плъзгаха плавно по снега, докато фучащият вятър навяваше сняг в лицето ми. Изпълних първия скок чисто и точно, но след това скоростта на спускането се увеличи и аз осъзнах колко опасно е всичко. Трябваше да взема решение за част от секундата. Ако не успеех, Мейсън щеше да ме скъса от подигравки, а аз наистина исках да му покажа на какво съм способна. Ако обаче успеех, щях с основание да твърдя, че съм страхотна. Но ако нещата се оплескат… можеше да си счупя врата.
Някъде в главата ми един глас, подозрително напомнящ на гласа на Дмитрий, започна да ми нарежда за разумния избор и умението да се въздържаш и отказваш.
Реших да пренебрегна този вътрешен глас и продължих надолу по пистата.
Спускането се оказа точно толкова трудно, колкото се опасявах, но аз взимах един след друг острите завои с безпогрешни и точни движения. При всяко остро и рисковано завъртане зад мен се вдигаше облак от сняг. Когато най-после стигнах дъното на пистата, без да пострадам, се обърнах нагоре и видях Мейсън разпалено да жестикулира. Нищо от виковете му не можеше да се разбере, но се досетих, че ме поздравява за успеха. Отдръпнах се назад и го зачаках да последва примера ми.
Ала не можа. Защото, когато стигна до средата на трасето, не съумя да се приземи плавно след поредния скок. Ските му задраха в снега, краката му се усукаха и той продължи надолу паднал по очи.
Добрах се до него едновременно с притеклия се на помощ скиор от персонала към курорта. За облекчение на всички Мейсън не си бе счупил нищо. Само глезенът му изглеждаше зле навехнат, което по всяка вероятност слагаше край на ски изпълненията му до края на ваканцията.
Една от ски инструкторките, която наблюдаваше спусканията, изтича насреща ни, побесняла от гняв.
— Какво си въобразявате, хлапаци? — разкрещя си тя. Обърна се към мен. — Не повярвах на очите си, когато се впусна в онези глупави каскади! — После се извърна и впери сърдит поглед в Мейсън. — А пък ти се втурна след нея, за да й подражаваш!
Исках да й възразя, че идеята за това главоломно спускане бе изцяло негова, но вече не беше важно чия е вината. Просто се радвах, че той не бе пострадал по-сериозно. Но като влязохме вътре, чувството за вина отново започна да ме гложди. Трябваше да се държа по-отговорно. Ами ако се бе наранил тежко? В главата ми се изредиха ужасяващи сцени. Мейсън със счупен крак… със счупен врат…
Къде ми беше умът? Никой не ме бе принудил да се спускам толкова опасно. Мейсън го предложи… но аз не се възпротивих. Само един Господ знаеше, че навярно трябваше да го сторя. Е, тогава може би щеше да ми се наложи да изтърпя някоя и друга подигравка, но Мейсън беше достатъчно хлътнал по мен, така че с женските си хитрини бих могла да го откажа от налудничавото му хрумване. Но бях прекалено увлечена от възбудата и риска — както когато целунах Дмитрий — и дори не се замислих за последиците, защото някъде в мен продължаваше да се спотайва онова импулсивно желание да бъда дива и безразсъдна. Мейсън също бе подвластен на подобно желание и неговото усили моето.
Вътрешният ми глас, звучащ точно като Дмитрий, отново ме скастри.
След като Мейсън се прибра без премеждия в хижата и му сложиха лед на глезена, аз понесох скиорските принадлежности, за да ги върна в ски гардероба в пристройката до главната сграда. На връщане тръгнах по друг път, а не по маршрута, който обикновено използвах. За да се стигне до входа, се минаваше през голяма тераса с богато украсен дървен парапет. Тя бе построена откъм страната на планината и оттам се разкриваше изумително красива гледка към върховете и долините наоколо — ако можеш обаче да издържиш достатъчно време при толкова ниска температура, за да се възхищаваш на гледката. Което повечето хора не успяваха.