— Точно така. Двете с теб трябва да отидем някой ден на лов за стригои — пошегува се тя.
— Не мисля така — отвърнах аз.
В самите думи нямаше нищо лошо, но тонът, с който ги произнесох, не прозвуча добре. По-скоро студено. С неприязън. Таша за миг се изненада от рязката промяна в държанието ми, но явно реши да не ми обръща внимание. Докато шокът на Лиса се предаде и на мен по нашата връзка.
Таша обаче не изглеждаше обезпокоена. Поговори още малко с нас, като се уговори с Кристиан за вечеря. Докато Лиса, Кристиан и аз слизахме надолу по спираловидната стълба, Лиса ме изгледа остро.
— За какво беше всичко това? — запита ме тя.
— Кое за какво беше? — попитах аз най-невинно.
— Роуз — заговори тя многозначително. Трудно е да се правиш на глупачка, когато най-добрата ти приятелка знае, че можеш да четеш мислите й. Така че отлично знаех за какво става дума. — Държа се гадно с Таша.
— Не беше чак толкова гадно.
— Беше груба! — възкликна тя и отстъпи, за да направи път на група деца морои със скиорски екипи, следвани от един морой, инструктор по ски, с доста изморен вид.
Сложих ръце на кръста.
— Виж какво, просто днес съм в кисело настроение, ясно ли е? Не си доспах. И освен това аз не съм като теб. Не съм длъжна през пялото време да бъда учтива.
Както често се случваше напоследък, не можах да повярвам на това, което току-що казах. Кристиан смръщи лице и малко оставаше да ми се сопне, но за щастие тъкмо в този миг Мейсън се приближи към нас. Глезенът му не бе гипсиран или нещо подобно, но леко понакуцваше.
— Здрасти, скокливко — поздравих го аз и плъзнах длан в неговата.
Кристиан забрави за гнева си към мен и се обърна към Мейсън:
— Вярно ли е, че след всичките си самоубийствени спускания най-сетне си получи заслуженото?
Но очите на Мейсън оставаха приковани само в мен.
— А вярно ли е, че ти снощи си се занасяла с Ейдриън Ивашков?
— Аз… какво?
— Чух, че вие двамата сте пиянствали снощи.
Озърнах се озадачено към Лиса и Кристиан и накрая отново към Мейсън.
— Не, разбира се, че не! Та аз едва го познавам.
— Но го познаваш все пак — настоя той.
— Съвсем слабо.
— Той има лоша репутация — предупреди ме Лиса.
— Да — подкрепи я Кристиан. — Доста момичета са минали през ръцете му.
Не можах да повярвам, че всичко това се случваше.
— Ама вие ще престанете ли? Просто говорих с него, да кажем, за около пет минути! И то само понеже ми беше запречил пътя на влизане. Откъде разбра за това? — обърнах се към Мейсън, но още докато изричах въпроса вече знаех отговора. — От Мия.
Мейсън кимна, като прояви благоприличието да добие смутен вид.
— И кога успя да си поговориш с нея? — попитах.
— Просто налетях на нея, това е всичко — заоправдава се той.
— И й повярва? Много добре знаеш, че тя през половината време сипе само лъжи.
— Да, но зад тези лъжи обикновено се крие и по малко истина. И ето че ти наистина си разговаряла с него.
— Да. Разговарях. И това бе всичко.
Съвсем сериозно обмислях възможността да започна да излизам с Мейсън, така че не ми се нравеше, че не ми вярва. Преди време той наистина много ми помогна да разкрия лъжите на Мия, затова сега се изненадах, че с такава готовност им е повярвал. Явно със засилването на чувствата му към мен е нараснала и ревността му.
Но най-изненадващото бе, че Кристиан ми се притече на помощ, като побърза да смени темата.
— Е, предполагам, че днес няма да има каране на ски? — Посочи към глезена на Мейсън, с което незабавно си заслужи възмутения му отговор.
— Какво, да не мислиш, че това може да ме спре? — тросна му се той.
Гневът му се бе разсеял, заменен от желанието да се докаже — чувство, което Мейсън и аз напълно споделяхме. Лиса и Кристиан го изгледаха, сякаш си бе загубил разсъдъка, но аз знаех, че никакви наши увещания няма да го разубедят.
— Вие двамата идвате ли с нас? — попитах ги аз.
Лиса поклати глава.
— Не можем. Трябва да отидем на официалния обяд, даван от фамилията Конта.
Кристиан простена.
— Е, ти трябва да отидеш.
Тя го сръга с лакът.
— Както и ти. В поканата е написано, че имам право да взема и придружител. Пък и това е само загрявка за големия купон.