— Нямаш ли? — попитах.
На устните му разцъфна усмивка.
— А имам ли?
И аз му се усмихнах, пристъпих към него и го целунах. Устните му бяха удивително топли в мразовития въздух. Е, не беше като разтърсващата целувка с Дмитрий преди пътуването, но беше сладка и приятна — като приятелска милувка, която би могла да прерасне в нещо повече. Или поне на мен така ми се струваше. Съдейки по изражението на Мейсън, би могло да се каже, че целият му свят се е преобърнал.
— Брей — промълви той с разширени очи. На лунната светлина очите му изглеждаха сребристосини.
— Видя ли? Няма за какво да се безпокоиш. Нито за Ейдриън, нито за някой друг.
Отново се целунахме, но този път малко по-дълго, преди най-после да се приберем по стаите си. Сега Мейсън несъмнено беше в много по-добро настроение, а аз се отпуснах на леглото си с усмивка на уста. Не бях съвсем сигурна дали двамата с него сме двойка, но явно бяхме много близо до това.
Но като заспах, сънувах Ейдриън Ивашков.
Отново стоях с него на терасата, само че беше през лятото. Въздухът бе благоуханен и топъл, а яркото слънце грееше високо в небето, заливайки всичко със златиста светлина. Не бях излизала в толкова слънчево време навън, откакто бях живяла сред хората. Всичко наоколо, планините и долините тънеха в зеленина и кипяха от живот. Навред чуруликаха птички.
Ейдриън се облегна на парапета на терасата, огледа се и трепна, когато ме видя.
— О! Не очаквах да те срещна тук. — Усмихна се. — Прав бях. Ти наистина си опустошителна, когато си се понагласила.
Инстинктивно докоснах лицето си под насиненото око.
— Вече го няма — каза ми той.
Въпреки че не можех да видя, някак си бях сигурна, че беше истина.
— А пък ти не пушиш.
— Лош навик — рече той и кимна към мен: — Уплашена ли си? Виждам, че носиш много силна магическа защита.
Намръщих се, сетне сведох поглед. Не бях забелязала как съм облечена. Носех онези джинси с бродерия, които веднъж си бях харесала, но не можех да си ги позволя. Тениската ми беше срязана отпред, оголвайки част корема ми и пъпа, на който се виждаше халка. Винаги съм искала да си направя такъв пиърсинг, но никога не съм можела да си го позволя. Халката представляваше сребриста висулка, на чийто край бе закрепено онова странно синьо око, което ми даде майка ми. Около китката ми бе усукана броеницата на Лиса.
Отново вдигнах глава към Ейдриън и се загледах в кестенявата му коса, по която танцуваха слънчевите лъчи. Сега, на дневна светлина, видях, че очите му наистина са зелени — наситенозелени, като изумруди, а не бледо нефритени като тези на Лиса. Внезапно ми хрумна нещо смайващо.
— Слънцето не ти ли пречи?
Той сви лениво рамене.
— Не. Това е моят сън.
— Не, моят сън е.
— Сигурна ли си? — И отново се усмихна.
Смутих се.
— Аз… не зная.
Той се засмя, но след миг лицето му помръкна. За пръв път, откакто се бяхме срещнали, Ейдриън изглеждаше сериозен.
— Защо около теб има толкова много мрак?
Намръщих се.
— Какво?
— Обкръжена си от мрак. — Пронизващият му поглед ме изучаваше старателно, но в него не се четеше подозрение. — Никога не съм виждал друга като теб. Сенките са навсякъде. Не съм допускал, че е възможно. Дори и докато стоиш тук, сенките се сгъстяват.
Сведох поглед към ръцете си, но не видях нищо необичайно. Пак вдигнах лице.
— Аз съм целуната от сянката…
— Какво означава това?
— Веднъж умрях. — С никого, освен с Лиса и Виктор Дашков, не съм говорила за това, но нали беше само сън. Така че нямаше значение. — И се върнах обратно.
По лицето му се изписа учудване.
— Ах, колко интересно…
Събудих се.
Някой ме разтърсваше. Беше Лиса. Чувствата й толкова неудържимо прелитаха през връзката ни, че за кратко проникнах в съзнанието й и се видях през нейните очи. Думата „странно“ е твърде слаба, за да опиша усещането. Върнах се в себе си, като се опитвах да се отърся от ужаса и страха, които струяха от нея.
— Какво не е наред?
— Стригоите са нападнали отново.
Глава 12
Мигновено се изстрелях от леглото. Цялата хижа гъмжеше от кошмарната новина. Хората се бяха скупчили на малобройни групички по коридорите и фоайетата. Издирваха се членове на семейства. Някои разговори се свеждаха до ужасен шепот, докато други бяха толкова шумни, че всички наоколо ги чуваха. Спрях неколцина от минаващите, за да науча нещо повече. Но всеки имаше различна версия за случилото си, а някои отказаха да говорят. Те бързаха или за да търсят любимите си близки, или за да се подготвят да напуснат курорта, убедени, че някъде другаде могат да намерят по-безопасно убежище.