— Джанин има право — обади се Дмитрий. — И ако преброим колко общо са били присъстващите там… прекалено много са. Седмина нападатели не биха могли да се справят.
Дроздов бяха една от дванадесетте кралски фамилии. Многобройна и преуспяваща, а не като гаснещия клан Драгомир, от който беше останала единствено Лиса. Имаше доста представители на този аристократичен род, но това не правеше атаката по-малко ужасяваща. Освен това още нещо не ми даваше покой. Имаше нещо, което трябваше да си спомня… нещо, което би трябвало да зная за фамилията Дроздов.
Докато част от мозъка ми бе заета с тази загадка, продължих да следя с възхищение майка си. Бях слушала нейните истории. Бях я видяла и изпитала на собствен гръб как се бие. Но реално погледнато, досега нито веднъж не я бях наблюдавала как се държи при истинска криза. Докато беше с мен, тя ми бе демонстрирала всяка частица от непоколебимия си самоконтрол, но чак сега разбрах колко необходимо е това качество. Ситуация като тази създаваше паника. Дори и сред пазителите забелязах неколцина, които бяха толкова бесни, че бяха готови да предприемат нещо драстично. Докато гласът на майка ми беше гласът на разума, напомнящ на присъстващите да запазят самообладание, да се концентрират и да преценят пълноценно ситуацията. Увереността й вдъхваше спокойствие на всички, непоколебимостта й ги вдъхновяваше. Ето така, проумях аз, трябва да се държи един водач.
Дмитрий също се владееше, при това не по-зле от нея, но я бе оставил тя да ръководи обсъждането. Понякога се налагаше да си напомням, че той беше един от младите пазители. Те продължиха да дискутират нападението, за това, как фамилията Дроздов била изненадана по време на коледното тържество в банкетната зала на имението им.
— Първо фамилията Бадика, а сега и Дроздов — промърмори един пазител. — Те явно нападат само кралските родове.
— Те нападат мороите — поправи го Дмитрий. — Както от кралските фамилии, така и извън тях. Произходът няма значение.
Морои от кралски фамилии. Обикновени морои. Внезапно осъзнах защо фамилията Дроздов е толкова важна. Инстинктивната ми реакция беше да скоча и още сега да задам въпроса, който ме глождеше, но знаех, че не е редно. Това тук беше истинска, сериозна работа. И нямаше време за прояви на неразумно поведение. Щом като исках да бъда силна като майка си и Дмитрий, трябваше да изчакам края на обсъждането.
Когато групата започна да се разотива, скочих от дивана и си проправих път към майка ми.
— Роуз — изненада се тя. Също както преди, в часа на Стан Алто, и сега не ме беше забелязала. — Какво правиш тук?
Беше толкова глупав въпрос, че не си дадох труд да му отговарям. Какво си мислеше, че мога да правя тук? Та това бе едно от най-големите бедствия, сполетявали някога мороите.
Посочих към документите пред нея, закрепени върху клипборда.
— Кой още е бил убит?
Тя смръщи раздразнено чело.
— Фамилията Дроздов.
— Но кой още?
— Роуз, нямаме време…
— Имали са прислуга, нали? Дмитрий спомена и за онези, които не били от кралските фамилии. Кои са те?
Отново отбелязах колко е изтощена. Явно приемаше много тежко тази загуба.
— Не зная всичките имена. — Набързо прелисти няколко страници и ги обърна към мен. — Ето ги тук.
Прегледах списъка. Сърцето ми замря.
— Добре — казах й. — Благодаря.
Лиса и аз ги оставихме да се занимават с тяхната работа. Искаше ми се да можех да помогна с нещо, но пазителите изпълняваха задълженията си умело и ефективно. Не се нуждаеха от новобранци да им се мотаят в краката.
— За какво беше всичко това? — полюбопитства Лиса, след като се запътихме обратно към главната сграда.
— За персонала на фамилията Дроздов. Нали майката на Мия работи за тях…
Лиса ахна.
— И какво?
Въздъхнах.
— И нейното име е в списъка.
— О, Господи. — Лиса се закова на място. Впери поглед в пространството и примигна, за да спре напиращите сълзи. — О, Господи — повтори.
Пристъпих пред нея и отпуснах ръце върху раменете й. Тя цялата трепереше.
— Успокой се, Лис. — Страхът й достигаше до мен на вълни, вцепеняващ страх. Шок — Всичко ще се оправи.