Изскочих от хондата. Ботушите ми затънаха в чистия сняг, за щастие дълбок само два-три сантиметра, преди чакълът от алеята да заскърца под подметките ми. Денят беше тих и спокоен, като се изключи лекият вятър. Двамата с Дмитрий поехме към къщата по пътеката от речни камъни, която пресичаше предния двор. Той крачеше до мен със сериозна физиономия, но иначе във ведро, дори весело настроение, също като мен. И двамата изпитвахме нещо като виновно задоволство от приятното пътуване с колата.
По едно време кракът ми леко се подхлъзна по заледената пътека и Дмитрий тутакси протегна ръка, за да ме хване да не падна. За момент изпитах дежа вю, припомняйки си първата ни среща, когато той също ме спаси от подобно падане. Въпреки ниската температура почувствах топлината на ръката му, когато се притисна към моята, дори и през дебелия ръкав на якето ми.
— Добре ли си? — За мое огорчение той побърза да отдръпне ръката си от моята.
— Да — отвърнах, като огледах сърдито заледената пътека. — Тези хора не са ли чували за сол?
Изрекох го като шега, но в следващия миг Дмитрий внезапно се закова на място. Аз също се спрях. Лицето му доби напрегнато изражение и целият настръхна. Извърна глава и огледа търсещо широките заснежени планини, които ни обкръжаваха отвсякъде, преди отново да се вторачи в къщата. Исках да му задам куп въпроси, но нещо в изпънатата му като тетива на лък стойка ме накара да замълча. Дмитрий оглежда изпитателно къщата около минута, сетне сведе поглед към алеята, покрита със сняг, по която личаха само следите от нашите стъпки.
Приближи предпазливо до предната врата и аз го последвах. Там той отново се спря, но този път за да огледа вратата. Тя не зееше, но и не беше съвсем плътно затворена. Сякаш някой я бе хлопнал набързо, но без да провери дали бравата е щракнала. При по-старателния оглед той откри драскотини по вратата, като че ли по някое време е била насилена. И най-лекото бутване щеше да я отвори. Дмитрий прокара пръсти по ръба, където вратата се срещаше с рамката. В ледения въздух се образуваха малки облачета пара от дъха му. Когато докосна бравата, тя леко се заклати, сякаш беше счупена.
— Роуз, иди да ме изчакаш в колата — рече ми накрая с тих глас.
— Ама какво…
— Върви.
Една дума, но изпълнена с такава сила. Само тя бе достатъчна, за да ми напомни за мъжа, когото бях виждала да запраща хора надалече, с лекота все едно бяха парцалени кукли, и да пронизва стригой в сърцето. Отстъпих послушно и закрачих назад, само че направо по заснежената морава, а не по алеята. Дмитрий не помръдна от мястото си, докато не видя как влязох в хондата и заключих отвътре и двете врати. Едва тогава той бутна леко вратата и след миг изчезна вътре.
Изгаряща от любопитство, преброих до десет и се измъкнах от колата.
Съзнавах, че не бива да го правя, но ме глождеше нетърпението да разбера какво се бе случило в къщата. Покритите със сняг пътека и алея за коли подсказваха, че никой не е бил в къщата през последните няколко дни, макар че също така можеше да означава, че всички от фамилията Бадика просто не са излизали навън. Възможно бе и да са станали жертва на най-обикновено нападение от хора. Също така не можеше да се изключи вероятността да са избягали от нещо — например от стригой. Знаех, че именно последното бе причина за мрачното изражение на Дмитрий, въпреки че подобен сценарий ми се струваше малко вероятен, след като семейството се охраняваше от самия Артур Шьонберг.
Спрях се насред алеята за автомобили и вдигнах очи към небето. Светлината беше оскъдна и някак си унила, но все пак я имаше. Вече беше пладне и слънцето се намираше в зенита си. Стригоите не излизат на лов, когато слънцето грее. Така че нямаше причина да се страхувам от тях, а само от гнева на Дмитрий.
Заобиколих къщата от едната й страна и нагазих в по-дълбок сняг, почти до коленете. Но около къщата нямаше нищо странно, което да предизвика безпокойството ми. От стрехите висяха ледени висулки, а затъмнените прозорци не разкриваха никакви тайни. Кракът ми внезапно закачи нещо и аз погледнах надолу. Пред мен, наполовина заровен в снега, стърчеше сребърен кол. Дори беше забит в земята под снега. Извадих го, изтръсках го и се намръщих. Какво правеше тук този сребърен кол? Сребърните колове бяха много ценни. Те представляваха най-смъртоносното оръжие на пазителите, защото убиваха стригоите само с един-единствен удар в сърцето. Когато ги ковяха, четирима морои ги омагьосваха с всеки един от четирите основни елемента. Още не бях обучена да си служа със сребърен кол, но сега, като го стиснах в ръката си, внезапно се почувствах много по-уверена да продължа обиколката си.