В задната част на къщата голяма стъклена врата водеше към дървена веранда, на която през лятото вероятно цареше голямо оживление. Но сега стъклото на вратата беше счупено, при това дупката сред назъбените отломъци от стъклата бе толкова широка, че през нея можеше да се провре човек. Изкачих се по стъпалата пред верандата, като внимавах за леда по тях. Знаех, че сериозно ще си изпатя, когато Дмитрий открие какви ги върша. Въпреки студа пот се стичаше по врата ми.
Сега си на дневна светлина, на дневна светлина, повтарях си аз. Така че няма за какво да се безпокоиш.
Когато се озовах на верандата, огледах подробно тъмното стъкло на вратата. Не можеше да се разбере как е било счупено. Вътре върху бледосиния килим се виждаше влажно петно от натрупалия там сняг. Натиснах дръжката на вратата, но беше заключено. Като внимавах за острите ръбове на парчетата стъкло, проврях ръка през отвора и дръпнах отвътре резето на вратата. Пак толкова внимателно издърпах обратно ръката си и отворих плъзгащата се врата. Тя изскърца съвсем тихо по релсите, но сред странно надвисналата абсолютна тишина ми прозвуча като оглушителен шум.
Престъпих прага и се спрях насред слънчевия лъч, проникнал заедно с мен през открехнатата врата. Очите ми скоро се адаптираха към царящия вътре полумрак. Откъм двора полъхна ветрец и разлюля завесите около мен. Явно се бях озовала във всекидневната. Всичко изглеждаше така, както можеше да се очаква. Дивани, телевизор, люлеещ се стол.
И тяло.
Беше на жена. Лежеше просната по гръб точно пред телевизора, с разпиляна по пода черна коса. Широко разтворените й очи гледаха нагоре безизразно, а лицето й бе прекалено бледо дори за жена от мороите. За миг ми се стори, че дългата й коса покрива шията й, но скоро осъзнах, че това тъмното по кожата й отпред беше кръв… засъхнала кръв. Гърлото й беше разкъсано.
Ужасяващата сцена беше толкова сюрреалистична, че отначало въобще не схванах какво виждат очите ми. При тази поза жената можеше да мине и за заспала. После се натъкнах на още едно тяло, само на няколко метра от първото. Беше на мъж, сред локва кръв върху килима. И трето тяло се бе сгърчило до дивана, но беше по-малко, детско. В другия край на стаята имаше още едно. И още едно. Навред бе пълно с трупове, трупове и кръв.
Едва сега осъзнах каква огромна смърт цари наоколо и сърцето ми се разтуптя диво. Не, не. Не беше възможно. Беше ден. Лошите неща не се случваха на дневна светлина. В гърлото ми се надигна вик на ужас, секнал внезапно, когато една ръка в ръкавица иззад мен запуши плътно устата ми. Опитах се да се отскубна, но в следващия миг познах уханието на афтършейва на Дмитрий.
— Защо никога не слушаш какво ти се казва? — попита ме той. — Щеше да си мъртва, ако те още бяха тук.
Не му отговорих заради шока, в който бях изпаднала. И заради ръката му, притисната към устните ми. Бях виждала мъртъвци, но никога толкова много. Измина почти цяла минута, преди Дмитрий най-после да дръпне ръката си от устата ми. Но остана близо до мен. Не исках да гледам нищо повече, ала с ужас открих, че не мога да откъсна поглед от сцената пред мен. Навсякъде само трупове. Трупове и локви от кръв. Накрая с много усилие се извърнах към него.
— Нали сега е денем — прошепнах. — Нали през деня не се случват лоши неща. — Долових отчаянието, давещо гласа ми, като молба на малко момиче, очакващо да го успокоят, че всичко това е само лош сън.
— Лошите неща се случват по всяко време — каза Дмитрий. — А и това тук не се е случило през деня. Вероятно е станало преди две нощи.
Осмелих се отново да хвърля един бегъл поглед към труповете и усетих как стомахът ми се сви на топка. Да лежиш тук два дни мъртъв… без никой на този свят да знае, че вече те няма. Очите ми се приковаха в тялото на мъжа, проснато на пода до врата, водеща към коридора. Беше висок, прекалено снажен, за да е морой. Дмитрий сигурно бе забелязал накъде гледам.
— Артур Шьонберг — каза ми той. Вгледах се в окървавеното гърло на Артур.
— Мъртъв — отроних, сякаш не беше съвсем очевидно. — Но как може и той да е мъртъв? Как е възможно стригой да убие самия Артур Шьонберг? — Това не беше възможно. Никой не можеше да убие легендата.
Дмитрий не ми отговори. Вместо това ръката му се спусна надолу и пръстите му се сключиха около моите, още стискащи сребърния кол. Трепнах изплашено.