— Като заговорихме за личния живот… предполагам, че си бил на посещение при Таша, а?
Знаех, че беше дребнаво, и очаквах нещо от рода „не е твоя работа“. Но вместо това той ми отговори:
— Всъщност бях при майка ти.
— И с нея ли се сваляш? — Разбира се, знаех, че не е така, но това сочно заяждане хич не беше за изпускане.
Той явно го разбра и само ме изгледа уморено.
— Не, обсъждахме някои нови сведения за стригоите, взели участие в атаката срещу фамилията Дроздов.
Гневът и заядливостта ми се стопиха. Фамилията Дроздов. Фамилията Бадика. Внезапно случилото се тази сутрин ми се стори невероятно банално. Как можех да стоя тук и да споря с Дмитрий за някакви романтични преживявания, които можеха да се случат или да не се случат, когато той и другите пазители се опитват да ни защитят?
— И какво открихте? — попитах тихо.
— Опитваме се да проследим някои от стригоите — сподели той. — И хората, които са били с тях. Има свидетели, които живеят наблизо. Те забелязали няколко от колите, използвани от групата. Номерата на автомобилите били от различни щати… вероятно групата се е разпръснала, за да ни затрудни в преследването. Но един от свидетелите успял да запомни номера на една кола. Регистрирана е на адрес в Споукан.
— В Споукан? — попитах учудено. — Градчето Споукан в щата Вашингтон? Че кой ще избере Споукан като място за убежище? — Бях там веднъж. Скучно градче, както всички затънтени градчета на Северозапада.
— Стригоите очевидно — отвърна той безучастно. — Адресът се оказа фалшив, но има улики, че наистина са били там. Под търговския център, намиращ се на това място, има подземни тунели. В този район са били забелязвани стригои.
— Тогава… — намръщих се аз, — няма ли да тръгнеш по следите им? Или някой друг? Искам да кажа, че тъкмо за това говореше Таша… Ако знаем къде са…
Той поклати глава.
— Пазителите не могат да направят нищо без разрешение от висшестоящите. А няма изгледи това да стане скоро.
— Защото мороите много приказват — въздъхнах аз.
— Просто са предпазливи — поправи ме той.
Имах чувството, че напрежението и враждебността помежду ни бяха изчезнали и отново се разбирахме.
— Хайде, стига. В този случай дори и на теб не ти се ще да си толкова предпазлив. На практика знаеш къде се крият стригоите. Стригоите, които избиват деца. Не изпитваш ли желание да се нахвърлиш срещу тях, когато най-малко го очакват? — Сега и аз започнах да говоря като Мейсън.
— Не е толкова лесно — въздъхна Дмитрий. — Ние сме отговорни пред Съвета на пазителите и пред мороите. Не можем просто така, на своя глава, да се втурнем и да действаме импулсивно. А между другото все още не разполагаме с достатъчно надеждна информация. Не бива да се въвличаш в ситуация, без да си запознат с всички подробности.
— Отново житейски уроци по дзен-будизъм — въздъхнах. Прокарах ръка през косата си и я прибрах зад ушите. — И защо впрочем ми разказваш всичко това? Това е работа на професионалните пазители. Не е работа за новаци.
Той се замисли и изражението му се смекчи. Винаги изглеждаше страхотен, но аз най-много го харесвах именно такъв.
— Наговорих ти някои неща… онзи ден и днес… които не трябваше да си позволявам. Оскърбителни думи по повод възрастта ти. Ти си на седемнадесет… но в трудна ситуация можеш да действаш и да се справяш не по-зле от всеки по-възрастен.
На гърдите ми олекна и сърцето ми заби радостно.
— Наистина ли?
Той кимна.
— В много отношения си доста млада и за много неща действаш като всички млади, но единственият начин да се промени това е да се отнасят към теб като към зряла личност. Трябва да го правя по-често. Зная, че оценяваш тази информация, и разбираш колко е важно да не я споделяш с никого.
Никак не ми беше приятно да ми напомнят колко съм млада, но ми допадна идеята той да говори с мен като равен с равен.
— Димка — обади се един глас. Таша Озера приближаваше към нас. Усмихна се, като ме видя. — Здравей, Роуз.
Дотук с радостното ми настроение.
— Здравей — поздравих сухо.
Тя отпусна ръка върху ръката на Дмитрий и дори плъзна пръстите си под ръкава му. Изгледах гневно тези нахални пръсти. Как смееше да го докосва?
— Отново имаш онова изражение — отбеляза тя.
— Какво изражение? — попита той. Сега строгият поглед, с който ме изучаваше преди малко, беше изчезнал. На устните му се появи лека, но многозначителна усмивка. Почти игрива.