Но какво пък — в поканата на Лиса се уточняваше, че важи за двама. Двете заехме местата си край една от масите до някакви кралски особи, чиито имена изобщо не запомних. Те бяха доволни, че могат да не ми обръщат внимание, а аз на свой ред бях доволна, че не ме забелязват.
Освен това имаше с какво друго да се занимавам. Цялата зала бе пищно декорирана в сребристо и синьо. Масите за среднощния прием бяха застлани с тъкани от синя коприна, толкова блестящи и така идеално изгладени, че се ужасих от мисълта, че ще трябва да се храним върху тях. По всички стени имаше свещници с восъчни свещи, а в единия ъгъл гореше буен огън в камина, украсена с цветно стъкло. От танцуващите светлини и багри се получаваше поразителен ефект, който почти заслепяваше очите. В другия ъгъл една слаба жена от мороите свиреше соло на чело, със замечтано лице, изцяло съсредоточена върху мелодията, чиито тихи, но приятни звуци се преплитаха със звънтенето на кристалните винени чаши.
Вечерята също беше зашеметяваща. Храната беше изкусно подбрана, но все пак успях да разпозная всичко в чинията си (от изящен порцелан, разбира се). Всичко ми хареса. Тук нямаше гъши дроб. Сьомга в сос от гъби шийтаке. Салата с круши и козе сирене. А за десерт — изискани сладкиши с пълнеж от бадеми. Единственото ми оплакване бе, че порциите бяха скъперническо малки. Храната в тях изглеждаше по-скоро като украса на чиниите. Честна дума, ометох всичко само с десет хапки. Мороите може и да се нуждаят от малко храна, освен кръвта, но те нямат същите потребности като хората или, примерно, колкото едно младо момиче — подрастващ дампир.
Все пак вкусната храна си заслужаваше да изтърпя скучния прием, реших накрая. Само че, като приключихме с храненето, Лиса ме предупреди, че не можем да си тръгнем веднага.
— Трябва да се смесим с тълпата — прошепна ми тя.
Да се смесим с тълпата?
Засмя се, като видя как се смутих.
— Ти винаги си била толкова общителна.
Истина беше. При повечето случаи аз бях тази, която се изявяваше и не се страхуваше да говори с хората. Лиса е по-срамежлива. Само че сега, сред тази публика, ролите ни се размениха. Това тук беше нейният кръг, нейната стихия. Останах изумена, като видях с каква лекота общува с висшето общество. Лиса беше безупречна, с изискани маниери, любезна. Всички се натискаха да си говорят с нея, а тя винаги намираше най-подходящите думи. Е, не използваше внушението в буквалния смисъл, но определено излъчването й създаваше особена атмосфера, която привличаше околните. Мисля, че е подсъзнателен ефект от духа. Дори и при толкова много хапчета, магическата и вродената й харизма не можеха да не въздействат на публиката. Доскоро интензивните социални контакти бяха за нея принудително и стресиращо занимание, но сега общуваше с лекота. Гордеех се с нея. Повечето от разговорите бяха леки и забавни: мода, последните светски клюки за интимния живот на кралските фамилии и все в този дух. Явно никой не желаеше да помрачи приятната атмосфера с болезнената тема за стригоите.
През цялата вечер не се отделях от нея. Опитвах се да се убедя, че това е само една репетиция за бъдещата ми дейност като неин личен пазител, докато я следвах навсякъде като безшумна сянка. Но истината бе, че се чувствах неудобно сред тези кръгове, и знаех, че хапливите ми реакции тук няма много да ми помогнат. Освен това осъзнавах с болезнена яснота, че бях единственият дампир, поканен на приема. Имаше, разбира се, и други дампири, но те просто дежуреха, застанали край стените на залата.
Докато Лиса очароваше тълпата, неусетно се преместихме към една по-малобройна група от морои, чиито гласове звучаха по-силно. Един от тях ми беше познат. Това бе същият младеж, който се беше сбил с другия и аз ги бях разтървала, само че този път вместо бански костюм носеше елегантен черен смокинг. При приближаването ни надигна глава, измери ни с нахален поглед, но очевидно не ме позна, обърна ни гръб и продължи да спори със събеседника си. Не беше учудващо, че основната тема беше как да се предпазват мороите от стригоите. Той беше от тези, които подкрепяха идеята за превантивни нападения на мороите срещу стригоите.
— Какво не ти е ясно в думата „самоубийство“? — попита го един от мъжете до него. Имаше сребриста коса и рунтави мустаци. Също бе издокаран в смокинг, но на по-младия смокингът стоеше значително по-добре. — Ако мороите започнат да се обучават за войници, това ще бъде краят на нашата раса.