— По дяволите — ядосах се аз. Жената учудено повдигна вежди. Обърнах се към Кристиан. — Имаш ли пари за два билета?
Двамата с Кристиан не разговаряхме много през целия път, с изключение на това, че му заявих какъв идиот е, като ревнува Лиса от Ейдриън. Когато наближихме Лоусън, той вече изглеждаше убеден в правотата ми, което си беше едно малко чудо. По пътя до Споукан спа през повечето време, но аз не можах. Все си повтарях, че всичко стана по моя вина.
Добрахме се до Споукан чак късно следобед. Наложи се да питаме няколко души, но накрая попаднахме на един, който да ни обясни къде е търговският център, за който Дмитрий ми бе споменал. Пътят от автогарата до него беше дълъг, но не беше невъзможно да го извървим. И без това след петте часа в автобуса краката ми се бяха сковали, така че малко движение щеше да ми дойде добре. Пък и слънцето вече клонеше към залез, така че и Кристиан не възрази срещу дългата разходка.
И както често ми се случваше, когато бях спокойна, усетих съзнанието на Лиса да ме тегли. Позволих си да проникна в нея, защото исках да разбера какво се случваше сега в курорта.
— Зная, че искаш да ги защитиш, но ние на всяка цена трябва да знаем къде са те.
Лиса седеше на леглото в нашата стая, докато Дмитрий и майка ми стояха прави, и я гледаха втренчено. В момента говореше Дмитрий. Ужасно интересно ми беше да го видя през нейните очи. Тя изпитваше приятелско уважение към него, съвсем различно чувство от бурята от емоции, която винаги ме връхлиташе в негово присъствие.
— Вече ти казах — отвърна Лиса. — Не зная. Нямам представа какво се е случило.
Притеснение и страх я изгаряха отвътре. Натъжих се, като я видях толкова разтревожена, но в същото време се зарадвах, че не бях забъркала и нея. И сега не можеше да ни издаде по простата причина, че не знаеше нищо.
— Не мога да повярвам, че те не са ти казали къде отиват — обади се майка ми. Думите й прозвучаха сдържано, но по лицето й се бяха появили тревожни бръчки. — Особено при… тази ваша връзка.
— Тя работи само еднопосочно — обясни й Лиса тъжно. — Знаеш го.
Дмитрий коленичи пред нея, за да бъдат с Лиса на една височина, и я погледна в очите. Често му се налагаше да го прави, ако искаше да гледа някого в очите.
— Сигурна ли си, че нищо повече не можеш да ни кажеш? Че не знаеш нищо? Няма ги никъде в града. Продавачът на билети на автогарата не ги е виждал… макар да сме сигурни, че са отишли точно там. Но се нуждаем от нещо, от някаква насока, за да поемем по следите им.
Продавачът на билети на автогарата? Още веднъж сме извадили късмет. Очевидно жената, която ни продаде билетите, си е заминала след края на смяната й, а заместникът й нямаше как да знае за нас.
Лиса стисна зъби и го изгледа сърдито.
— Не мислиш ли, че ако знаех, щях да ти кажа? Не ти ли идва наум, че съм разтревожена за тях не по-малко от теб? Нямам никаква представа къде са. Никаква. И защо изобщо са напуснали курорта? В това също няма никакъв смисъл. И защо точно Мия е тръгнала с тях? — През връзката ни почувствах внезапна болка заради това, че сме я пренебрегнали и сме я изключили от това, което бяхме намислили, колкото и неразумно и погрешно да е то.
Дмитрий въздъхна и се отпусна на пети. От изражението на лицето му си личеше, че очевидно й е повярвал. Също така беше очевидно и че е разтревожен — при това не само в професионален план. И като видях изписаната по лицето му загриженост — загриженост за мен, — сърцето ми се сви.
— Роуз? — сепна ме гласът на Кристиан. — Мисля, че стигнахме.
Площадът представляваше просторна открита площ пред търговски център. В ъгъла на главната сграда имаше кафене, чиито маси бяха извадени отвън. Многолюдна тълпа влизаше и излизаше от мола. Стори ми се доста оживено въпреки късния час от деня.
— Е, сега как ще ги намерим? — попита Кристиан.
Свих рамене.
— Може би ако започнем да се държим като стригои, ще ни нападнат.
Лека, макар и неохотна усмивка се плъзна по лицето му. Не му се искаше да го признае, но шегата ми наистина му се стори забавна.
Влязохме вътре. Както във всеки търговски център, беше пълно с щандове на познати вериги и егоистичната част в мен си помисли, че може би ще имаме късмет да открием бързо бегълците и дори да остане време за пазаруване.