Тогава ми просветна. И тази жена бе станала стригой наскоро, също като Натали. Не го разбрах, докато не я сравних с мъжа до нея, също стригой. В лицето на жената се долавяха някакви признаци на живот. Докато неговото… неговото лице беше лицето на смъртта.
То бе напълно лишено от всякаква топлота или някакви по-нежни емоции. Изражението му бе студено и пресметливо, примесено с отблъскващо злорадство. Беше висок, почти колкото Дмитрий, и със слаба фигура, което свидетелстваше, че някога е бил морой, преди да се промени завинаги. Дългата до раменете черна коса обрамчваше злото му лице и контрастираше ярко на фона на аленочервената му риза. Очите му бяха толкова тъмнокафяви… почти черни, че ако го нямаше червения пръстен, щеше да е невъзможно да се определи къде свършва зеницата и къде започва ирисът.
Един от похитителите ме блъсна грубо, макар че нищо не бях казала. После погледна към стригоя.
— Искаш ли да й запуша устата?
Внезапно осъзнах, че съм се свила назад в стола, инстинктивно опитвайки да се отдръпна по-далече от него. Той също го забеляза и устата му се изкриви в усмивка.
— Не — изрече той. Гласът му беше тих и благ. — Бих искал да я чуя какво ще каже. — Повдигна вежди и се обърна към мен. — Моля те, продължавай.
Преглътнах.
— Не искаш? Нямаш какво да добавиш? Добре. Ако ти хрумне нещо друго, спокойно можеш да го кажеш.
— Исая! — възкликна жената. — Защо ги държим тук? Защо просто не се свържеш с останалите?
— Елена, Елена — промърмори Исая. — Овладей се, не бързай толкова. Нямам намерение да пропусна шанса си да се позабавлявам с двама морои и… — Той застана зад моя стол и повдигна косата ми, от което изтръпнах. След малко се загледа във вратовете на Еди и Мейсън. — … и трима още не пролели кръв дампири. — Изрече тези думи с почти щастлива въздишка и чак тогава се досетих, че проверяваше дали имаме „мълнии“ по вратовете си — стандартната татуировка на пазителите за убити стригои.
След като приближи до Мия и Кристиан, Исая сложи ръка на бедрото си, докато ги изучаваше внимателно. Мия срещна погледа му за миг и побърза да отклони очи. Страхът на Кристиан също се долавяше ясно, но успя да издържи на пронизителния поглед на Исая, от което се почувствах горда.
— Виж тези очи, Елена. — Елена се приближи и застана до Исая, докато той продължаваше да говори. — Това бледосиньо. Като лед. Като аквамарин. Среща се само у потомците на кралските фамилии. Бадика. Озера. Понякога Зеклос.
— Озера — уточни Кристиан, като се опита да прозвучи твърдо.
Исая наклони глава.
— Наистина ли? Не може да си… — Наведе се по-близо над Кристиан. — Но възрастта съвпада… и тази коса… — Ухили се. — Нима си синът на Лука и Мойра?
Кристиан не отговори нищо, но изражението на лицето му потвърждаваше предположението на Исая.
— Познавах родителите ти. Бяха велики. Несравними. Смъртта им беше голяма загуба… но, е… ще дръзна да заявя, че сами си бяха виновни. Казах им, че не бива да се връщат за теб. Щеше да бъде чисто прахосничество да те пробудят толкова малък. Те заявиха, че искат само да си с тях и щели да те пробудят по-късно, когато пораснеш. Предупредих ги, че това може да свърши зле, но… — Той сви рамене. „Пробуждане“ на езика на стригоите означаваше да се превърнеш от морой в стригой. Звучеше едва ли не като религиозно посвещение. — Те не се вслушаха в съвета ми и свършиха зле, макар и по различен начин.
В очите на Кристиан закипя омраза, дълбока и мрачна. Исая отново се усмихна.
— Трогателно е, че след цялото това време все пак успя да намериш пътя към мен. Може би в крайна сметка аз ще осъществя мечтите им.
— Исая — отново се обади Елена. Всяка дума, която изричаше, приличаше на хленч. — Обади се на останалите…
— Престани да ми заповядваш! — Исая я сграбчи за рамото и я запрати настрани. Тя прелетя през стаята и едва не проби стената. В последния миг успя да протегне ръка и да предотврати удара. Стригоите имат по-добри рефлекси от дампирите и даже от мороите, но тя не успя да реагира веднага, тъй като той я изненада. Макар че всъщност не я блъсна с всичката си сила. Ударът му беше съвсем лек, но силата му беше като да те блъсне кола.
Това още повече затвърди убеждението ми, че той е друга категория. Силата му многократно превъзхождаше нейната. За него тя бе като муха, която можеше да прогони само с едно махване на ръката. Знаех, че силата на стригоите нараства с възрастта им, но зависи и от това, колко моройска кръв са погълнали и в по-малка степен дампирска. Този стригои не беше само стар, осъзнах аз. Беше древен. През годините е изпил много кръв. По лицето на Елена се изписа ужас. Напълно разбирах страха й. Стригоите през цялото време се бореха помежду си. Ако поискаше, като нищо можеше да й откъсне главата.