Тя потрепери и отклони поглед.
— Аз… аз съжалявам, Исая.
Исая приглади ризата си… не че беше смачкана. Гласът му отново стана хладно любезен, както преди малко.
— Ти наистина имаш право на мнение, Елена, и с удоволствие ще го чуя, ако го изразиш по цивилизован начин. Какво мислиш, че трябва да направим с тези малки зверчета?
— Ти трябва да… мисля, че ние просто трябва да ги пробваме. Особено мороите. — Пролича си, че едва се сдържаше да не заскимти пак и с това да го раздразни. — Освен ако… освен ако не си решил да устроиш още една вечеря, така ли е? Ще бъде пълна загуба. Тогава ще трябва да си ги поделим. А ти много добре знаеш, че другите няма да са ти благодарни. Никога не са ти били благодарни.
— Няма да устройвам вечеря с тях — заяви той надменно. Вечеря, как ли пък не. — Но все още няма да ги убивам. Ти си млада и неопитна, Елена, затова мислиш само за незабавно задоволяване. Но като остарееш колкото мен, вече няма да си толкова… нетърпелива.
Тя издебна момента, когато той се обърна с гръб към нея, и завъртя очи пренебрежително.
Сега Исая насочи погледа си към мен, Мейсън и Еди.
— Опасявам се, че вие тримата трябва да умрете. Това е неизбежно. Би трябвало да кажа, че съжалявам, но всъщност съвсем не съжалявам. Така е устроен светът. Обаче имате шанс да изберете как да умрете, като това ще зависи от поведението ви. — Погледът му се задържа върху мен. Наистина не можех да си обясня защо всички тук гледаха на мен като на най-непокорната от всичките пленници. Е, може би наистина бях. — Някои от вас ще умрат по-болезнено от останалите.
Не беше нужно да поглеждам към Мейсън и Еди, за да се убедя, че страхът им е не по-малък от моя. Бях сигурна в това, още повече че чух хленченето на Еди.
Исая се завъртя рязко на токовете си, като военен, за да се изправи пред Мия и Кристиан.
— За ваше щастие вие двамата ще имате право да избирате. Само един от вас ще загине. Другият ще живее в славно безсмъртие. Дори ще проявя небивала благосклонност, като го взема под личната си закрила, докато порасне. Толкова съм щедър и благороден.
Не успях да се сдържа и прихнах тъй силно от смях, че се задавих.
Исая рязко се завъртя и се втренчи в мен. Аз млъкнах и зачаках да ме хвърли през стаята като Елена, но той само стоеше и мълчаливо се взираше в мен. Това беше достатъчно. Сърцето ми запрепуска диво и в очите ми запариха сълзи. Засрамих се от страха си. Исках да бъда като Дмитрий. Може би дори като майка ми. След няколко тягостно дълги, агонизиращи секунди Исая отново се обърна към двамата морои.
— А сега, както вече казах, един от вас ще бъде пробуден и ще живее завинаги. Но няма да съм аз този, който ще го пробуди. Вие доброволно ще изберете кой да бъде пробуден.
— Не е много вероятно — отвърна Кристиан. Вложи в тези четири думи много от ехидната си предизвикателност, но за всички в стаята беше ясно, че е изплашен до смърт.
— Ах, как обичам борбения дух на фамилията Озера — процеди Исая замислено. Погледна към Мия и червените му очи заблестяха. Тя се дръпна уплашено. — Само че ти, скъпа, не му позволявай да те засенчи. И в обикновената кръв има сила. Ето как ще се реши участта ви. — Той посочи към нас, дампирите. Погледът му ме смрази и ми се стори, че долових зловонието на гнило. — Ако искате да живеете, ще трябва да убиете един от тези тримата. — Отново се обърна към мороите. — Това е. Изобщо не е приятно. Който е готов, само трябва да го съобщи на един от тези джентълмени тук. Те ще го пуснат. После ще пие от кръвта им и ще се пробуди като един от нас. Който го направи пръв, ще се сдобие със свобода. А другият ще бъде вечерята на Елена и мен.
В помещението надвисна тишина.
— Не — заяви Кристиан. — Няма начин да убия някой от приятелите си. Не ме е грижа какво ще направиш. По-скоро предпочитам да умра.
Исая махна с ръка отегчено.
— Лесно е да си смел, когато не си гладен. Но след няколко дни без друга храна… и да, тези тримата ще започнат да ти се струват много апетитни. И те са. Дампирите са много вкусни. Някои дори ги предпочитат пред мороите и макар че самият аз не споделям подобни мнения, все пак ценя разнообразието.