Кристиан се намръщи.
— Не ми ли вярваш? — попита Исая. — Тогава нека ти го докажа. — Пристъпи към нас. Досетих се какво се готви да стори и заговорих, без много да се замислям.
— Използвай мен — извиках. — Пий от мен. Самодоволното лице на Исая трепна за миг, а веждите му се повдигнаха.
— Предлагаш се доброволно?
— Вече съм го правила. Имам предвид да позволявам на морои да се хранят от мен. Нямам нищо против. Харесва ми. Остави останалите на мира.
— Роуз! — възкликна Мейсън.
Но аз не му обърнах внимание, а само изгледах Исая умолително. Не исках да се храни от мен. Дори само от мисълта ми се гадеше. Но вече бях давала от кръвта си преди и бях готова да източи литри от мен, само и само да не се докосва до Еди или Мейсън.
Не отгатнах изражението му, когато ме сграбчи и вдигна от стола. За половин секунда си помислих, че ще го направи, но вместо това той само поклати глава.
— Не. Не ти. Не още.
Отмина ме и се изправи пред Еди. Аз дръпнах белезниците си тъй силно, че те се впиха болезнено в китките ми. Ала не поддадоха.
— Не! Остави го!
— Тихо! — сряза ме Исая, без дори да ме поглежда. Вдигна едната си ръка към лицето на Еди. Еди потръпна и пребледня толкова силно, че си помислих, че ще припадне. — Мога да го направя съвсем леко, но мога да го направя и така, че да го боли. Твоето мълчание ще ме насърчи да избера първото.
Исках да се разкрещя, исках да засипя Исая с всички обиди, които знаех, и да му отправя всевъзможни заплахи. Но не можех. Погледът ми обхождаше трескаво стаята в търсене на спасителен изход, както го бях правила много пъти преди това. Но спасение нямаше. Нито изход. Само голи, чисто бели стени. И никакви прозорци. Единствено една врата, винаги зорко охранявана. Бях безпомощна от мига, в който ни натикаха в техния микробус. Искаше ми се да се разплача — повече от отчаяние, отколкото от страх. Какъв пазител щяха да бъда, след като не можех да помогна на приятелите си?
Но останах притихнала, а на лицето на Исая се изписа задоволство. Флуоресцентното осветление придаваше на кожата му болнав и сивкав оттенък, при който черните кръгове под очите му изпъкваха още повече. Искаше ми се да го поваля с един удар.
— Добре. — Усмихна се на Еди и приближи лицето си към неговото, за да може да го гледа право в очите. — А сега няма да се противопоставяш, нали?
Както вече споменах, Лиса беше добра в използване на внушението. Но дори и тя не би могла да постигне това. След секунди Еди се усмихваше.
— Не. Няма да се съпротивлявам.
— Добре — повтори Исая. — И ще ми поднесеш врата си доброволно, нали?
— Разбира се — отвърна Еди и сведе покорно глава.
Исая се наведе, а аз отклоних поглед, опитвайки се да се фокусирам върху пода. Не исках да гледам това. Чух как Еди издаде леко, щастливо стенание. Самото хранене премина сравнително тихо — без премляскване или нещо подобно.
— Ето. Готово.
Извърнах се и погледнах, когато чух Исая отново да говори. Кръвта капеше от устните му и той прокара жадно език по тях. Не успях да видя раната на врата на Еди, но предполагах, че и тя е кървава и ужасяваща. Мия и Кристиан зяпаха като омагьосани с широко отворени очи, онемели едновременно от страх и очарование. Самият Еди изглеждаше унесен, дори щастлив и абсолютно замаян, възбуден едновременно от ендорфините и внушението.
Исая се изправи и се ухили на двамата морои, като облиза последните капки кръв от устните си.
— Видяхте ли? — каза им той, докато се отдалечаваше към вратата. — Толкова е лесно.
Глава 20
Необходим ни бе план за бягство, и то бързо. За нещастие единствените идеи, които ми хрумваха, бяха свързани с неща, които всъщност бяха извън моя контрол. Като например да ни оставят съвсем сами, за да можем да се измъкнем незабелязано навън. Или да имаме глупави пазачи, които лесно да измамим и да избягаме. Или поне да не ни пазят чак толкова зорко, за да можем да се освободим.
Обаче нищо подобно не се случи. След почти двадесет и четири часа положението ни с нищо съществено не се бе променило. Все още си оставахме пленници, все още строго охранявани. Похитителите ни бяха бдителни и ефективни почти колкото група пазители. Почти.
Моментът, когато бяхме най-близо до свободата — строго надзираван и изключително притеснителен, — бе отиването до тоалетните. Тези типове не ни даваха нито храна, нито вода дори. За мен беше трудно, но тъй като дампирите бяхме кръстоска между хора и вампири, бяхме по-издръжливи. Можех да изтърпя много неудобства, макар че твърде скоро стигнах дотам, че бях готова да убия някого само заради един чийзбургер или за пържени картофи, колкото и да са мазни.