— Ако вие искате да мрете, аз не желая — озъби му се Кристиан и отметна черната коса от очите си. — Няма друг начин, освен този.
Наистина не бях сигурна какво ще стане, но бях напълно уверена, че трябва да демонстрирам малко повече емоции, все едно че ще умра. Двамата пазачи заобиколиха Кристиан от двете страни, като зорко го следяха, докато той бавно свеждаше глава над мен.
— Кристиан — прошепнах, изненадана колко е лесно да прозвуча като изплашена до смърт. — Не го прави.
Устните му се изкривиха в една от онези горчиви усмивки, които бяха негов специалитет.
— Двамата никога не сме се харесвали много, Роуз. Ако трябва да убия някого, защо да не си ти? — Думите му прозвучаха ледено и отчетливо. Абсолютно достоверно. — Освен това мисля, че и ти го искаш.
— Не и това. Моля те, недей…
Един от пазачите бутна Кристиан.
— Свършвай по-бързо с нея или веднага се връщай обратно на стола си.
Все още с мрачна усмивка на лицето си, Кристиан само сви рамене.
— Извинявай, Роуз. Така или иначе ще умреш. Защо да не е за добра кауза? — Приближи лицето си към врата ми. — Вероятно ще те заболи — додаде той.
В действителност се съмнявах, че ще боли… ако наистина го направеше. Но той не би го направил… нали? Помръднах неспокойно. Според това, което съм чувала, докато ти изпиват кръвта в тялото ти се освобождават достатъчно ендорфини, които притъпяват болката. Приличало на заспиване. Разбира се, всичко бяха само приказки. Хората, които наистина са умрели от вампирско ухапване, все пак не могат да се завърнат, за да разкажат за преживяванията си.
Кристиан подуши врата ми, преди да тикне лицето си под косата ми, която частично го закри. Устните му докоснаха кожата ми, но тъй леко, че си припомних как той се целуваше с Лиса. Ала в следващия миг кучешките му зъби докоснаха кожата ми.
И тогава усетих болка. Истинска, яка болка.
Но не беше болка от ухапване. Зъбите му само се притискаха до кожата ми, без да я разкъсат. Езикът му се местеше по врата ми с движения, сякаш пиеше, но нямаше никаква кръв. По-скоро приличаше на някаква странна, извратена целувка.
Не, болката идваше от китките ми. Болка от жестоко обгаряне. Кристиан прилагаше магията, за да насочи топлина към пластмасовите белезници, точно както исках да направи. Разбрал бе той, умникът, моето послание. Пластмасата се нагряваше все повече и повече, докато той продължаваше да се преструва, че пие от кръвта ми. Всеки, който ни гледаше внимателно, можеше да разбере, че не се преструва съвсем убедително, но за щастие косата ми пречеше на пазачите да видят какво става.
Знаех, че е трудно да се разтопи пластмаса, но едва сега наистина разбрах какво означава това. За да се отпуснат белезниците, се изискваше много висока температура. Все едно че лава се стичаше по ръцете ми. Белезниците се впиваха в кожата — горещи, ужасяващо болезнено. Започнах да се гърча с надеждата да облекча болките си. Но не успях. Обаче забелязах, че белезниците леко започнаха да поддават, докато се извивах. Бяха омекнали. Добре. Това беше все пак някакъв успех. Само трябваше да издържа още малко. В отчаянието си се опитах да се съсредоточа единствено върху ухапването на Кристиан и да се разсея по този начин. Помогна ми за около пет секунди. Той определено не ми предаваше достатъчно ендорфини, за да се притъпи засилващата се и все по-непоносима болка. Заскимтях, с което вероятно съм изглеждала още по-убедителна.
— Не мога да повярвам — промърмори единият от пазачите. — Той наистина го направи.
Зад него се чу плачът на Мия.
Горенето на белезниците се увеличи. Никога през живота си не бях изпитвала такава адска болка, а бях преживяла доста. Нищо чудно да припадна след броени секунди.
— Хей — изкрещя един от пазачите. — Каква е тази миризма? Миризмата беше на стопена пластмаса. Или може би на стопена плът. Честно казано, вече нямаше значение, защото следващия път, когато размърдах китките си, те се измъкнаха от лепкавите разтопени белезници.
Разполагах само с десет секунди, за да се възползвам от изненадата. И ги използвах. Рипнах от стола си и в бързината избутах Кристиан настрани. Той беше заобиколен от двама пазачи, по един от всяка страна.
Само с едно-единствено движение аз изтръгнах ножицата от ръцете на пазача и я забих в бузата му. Нещастникът дори не успя да изкрещи. Крясъкът му се задави в бликналата от устата му клокочеща струя кръв. Но аз не дочаках да видя какво ще последва. Трябваше да се възползвам максимално от мига на изненада и нямах никакво време за губене. Веднага щом се освободих от ножицата, се извъртях ловко и фраснах едно кроше на втория пазач. По принцип ритниците ми са по-силни от юмручните удари, но все пак успях да го халосам тъй яко, че той се олюля.