— Конят ми има едно седло и аз пътувам с него — изрече хладно. — Направих за теб всичко по силите си. Сега се оправяй сама.
— Много благородно от твоя страна — каза тя.
— Благородството не е сред достойнствата ми — каза той и се извърна.
— Както и точната стрелба — отвърна тя.
— Моля?
— Целеше се в гърба му от двайсет крачки, а го уцели в крака. Защото затвори едното си око и развали перспективата.
— Благодаря за този урок по стрелба. Всичко хубаво!
— Почакай! — каза тя. Той се обърна. — Трябва ми коня ти.
— На мен също.
— Ще ти платя.
— Не се продава.
— Добре. Тогава ще ти платя да ме заведеш до място, откъдето мога да си купя кон.
— Колко? — попита той.
— Един златен рак.
— Пет — каза той.
— С тези пари мога да си купя три коня — разгорещи се тя.
— Продавачът диктува пазара — отвърна той.
— Два — и това е окончателно.
— Три.
— Добре, три. Е, къде е конят ти?
— Първо парите, милейди — той протегна ръка. Сините ѝ очи бяха ледени, когато извади монетите от една кожена кесия и ги сложи в дланта му. — Казвам се Регнак, за приятелите — Рек — каза той.
— Това не ме интересува — увери го тя.
3.
Пътуваха в мълчание, ледено като времето, а високото момиче беше зад Рек на седлото. Той устоя на импулса да пришпори коня бързо напред, въпреки страха, който го глождеше. Би било несправедливо да каже, че съжалява, че я е спасил — все пак, това се беше отразило невероятно на самоуважението му. Сега се страхуваше да не срещне Рейнард. Това момиче нямаше да стои мирно, докато той го ласкае и лъже. А дори ако по някаква щастлива случайност тя си държеше устата затворена, несъмнено щеше да разкаже, че е дал информация за движението на керваните.
Конят се препъна в скрит корен и момичето политна встрани. Ръката на Рек се стрелна, улови я и я върна на седлото.
— Сложи ръце на кръста ми — каза той.
— Колко ще ми струва?
— Просто го направи. Много е студено, за да спорим.
Тя обви с ръце тялото му и опря глава на гърба му. Над главите им се струпаха гъсти черни облаци и температурата започна да пада.
— Трябва да си направим лагер по-рано — заяви той. — Времето се разваля.
— Съгласна съм — отвърна тя.
Заваля сняг и вятърът се усили. Рек наведе глава срещу силната буря, примигвайки заради студените снежинки, които летяха към очите му.
Той поведе коня встрани от пътя към заслона на дърветата и сграбчи лъка на седлото, когато животното се заизкачва по един стръмен склон. Знаеше, че ще е безразсъдно да построят лагер на открито в тази ужасна буря. Трябваше им пещера или поне заветът на някоя скала. Пътуваха повече от час, докато най-сетне влязоха в едно сечище, обградено от дъбове и прещип. В него имаше колиба с дървени стени и пръстен покрив. Рек погледна каменния комин: нямаше дим.
Той пришпори уморения кон. До колибата имаше тристенен навес, чийто плетен покрив се беше огънал под тежестта на снега отгоре. Рек поведе коня навътре.
— Слез — каза на момичето, но ръцете ѝ не помръднаха от кръста му. Той погледна надолу. Ръцете ѝ бяха сини и той ги разтри енергично. — Събуди се! — извика. — Събуди се, по дяволите! — като издърпа ръцете ѝ, той слезе от седлото и я улови, докато падаше. Устните ѝ бяха посинели, а косата ѝ беше покрита с лед. Мятайки я на рамо, той свали торбите от коня, разхлаби ремъка и понесе момичето към колибата. Дървената врата беше отворена и в студената постройка навяваше сняг.
Колибата беше едностайна: той видя легло под единствения прозорец, огнище, няколко скромни шкафа и запас от дърва, достатъчно за две-три нощи, натрупани до стената в дъното. Имаше три грубо изработени стола и дълга маса, изсечена от дънер на бряст. Рек положи изпадналото в несвяст момиче на леглото, намери метла от клонки под масата и помете снега в стаята. Затвори вратата, но една изгнила кожена панта поддаде и тя отново се отвори в горния край. Ругаейки, той издърпа масата до вратата и я подпря на рамката. Отвори торбата си, извади огнивото и отиде до огнището. Собственикът на хижата беше оставил стъкмен огън, както беше прието в пустошта. Рек отвори малката си кесийка с прахан и натрупа накъсани сухи листа под съчките в огнището. Изля над тях малко масло за фенери от една кожена манерка, а после удари кремъка. Студените му пръсти бяха непохватни и искрите не се възпламениха, затова спря за малко и си наложи да диша бавно и дълбоко. После отново удари по кремъка и този път сред прахана проблесна слаб пламък, който се разпали. Той се наведе напред, духна леко, а когато съчките лумнаха, се извърна да избере по-малки клонки от запасите и внимателно ги постави върху миниатюрния огън. Пламъците затанцуваха по-нависоко.