— Приятно ми е — каза той. — И какво те води в гората Грейвън, Вире?
— Не е твоя работа — сопна се тя.
— Мислех, че започваме отначало? — каза той.
— Съжалявам. Наистина! Слушай, не е лесно да съм любезна — не те харесвам особено.
— Как е възможно? Разменили сме едва около десет думи. Не е ли малко рано за преценки?
— Познавам хората като теб — каза тя. После взе две чинии, ловко прехвърли бекона от тигана и му подаде едната. — Арогантни сте. Мислите, че сте Божи дар за света. Не ви свърта на едно място.
— И какво лошо има в това? — попита той. — Никой не е съвършен. Харесвам живота си, няма да имам друг.
— Хора като теб опропастиха тази страна — каза му тя. — Хора, които не ги е грижа; хора, които живеят от ден за ден. Алчни и егоистични. А някога бяхме велики.
— Глупости. Бяхме воини, завладявахме всички и налагахме дренайските правила в света. Дявол да го вземе!
— Именно, нямаше нищо лошо! Нали народите, които завладявахме, просперираха? Строяхме училища, болници, пътища. Стимулирахме търговията и дадохме на света дренайските закони.
— Значи не бива да се тревожиш толкова, че светът се променя — каза ѝ той. — Сега ще важи надирският закон. Единствената причина за нашествията на дренайците беше, че времето на далечните народи беше отминало. Те бяха дебели и мързеливи, пълни с егоистични и алчни хора, които не ги е грижа за нищо. Всички нации се провалят така.
— О, значи си философ, така ли? — каза тя. — Е, за мен твоето мнение не струва нищо, както и ти самият.
— О, значи аз не струвам? Какво знаеш ти за това, след като ходиш облечена като мъж? Ти си подобие на воин. Ако толкова много държиш да запазиш дренайските ценности, защо не заминеш за Дрос Делнох с останалите глупаци и не размахаш малкия си меч към надирите?
— Току-що идвам оттам и ще се върна, когато направя това, за което съм дошла — изрече хладно тя.
— Значи си малоумна — каза плахо той.
— Нали си бил войник? — попита тя.
— Какво значение има това?
— Защо напусна армията?
— Не е твоя работа — той замълча. После продължи, за да наруши неловкото мълчание: — Този следобед трябва да пристигнем в долината Френи; селото е малко, но пък продават коне.
Те довършиха закуската в мълчание, а Рек беше ядосан и се чувстваше неловко, но не знаеше как да запълни празнината помежду им. Тя раздигна чиниите и почисти тигана, чувствайки се неудобно в своята ризница.
Вире беше бясна на себе си. Не искаше да се кара с него. Докато спеше, часове наред беше стъпвала на пръсти из колибата, за да не го събуди. В началото, когато се събуди, беше ядосана и смутена от това, което беше направил, но знаеше достатъчно за измръзването и умирането от студ, за да разбере, че е спасил живота ѝ. А и не се беше възползвал. Ако го беше сторил, щеше да го убие без колебание или разкаяние. Беше го огледала, докато спеше. „Красив е по някакъв странен начин“, помисли си, а после реши, че макар донякъде да изглеждаше добре, някакво неопределимо качество го правеше привлекателен — може би нежността му? Или чувствеността? Беше трудно да определи.
Защо беше толкова привлекателен? Това я ядосваше, защото сега нямаше време за любов. После ѝ хрумна една мрачна мисъл: никога не беше имала време за любов. Или любовта нямаше време за нея? Беше непохватна като жена, несигурна в себе си в компанията на мъже — освен ако не бяха бойни другари. Думите му отново отекнаха в съзнанието ѝ: „Какво знаеш ти за това, след като ходиш облечена като мъж?“.
Беше спасил живота ѝ два пъти. Защо беше казала, че го мрази? Защото се страхуваше?
Чу го да излиза от колибата, а след това прозвуча един странен глас.
— За бога, Регнак! Наистина ли вътре има жена?
Тя посегна към меча си.
4.
Абатът постави ръце на главата на младия албинос, коленичил пред него, и затвори очи. Мислено заговори с тона на ордена.
— Готов ли си?
— Как да разбера? — отвърна албиносът.
— Освободи съзнанието си за мен — каза абатът. Младият мъж намали самоконтрола си; в съзнанието му образът на благото лице на абата се припокри с мислите му. Те се понесоха, преплитайки се със спомените за възрастния мъж. Силната индивидуалност на абата покри неговата като топло одеяло и той заспа. Избавлението беше болезнено и страховете му се завърнаха, когато абатът го събуди. Отново беше Сербитар, със собствените си мисли.
— Готов ли съм? — попита.
— Ще бъдеш. Пратеникът идва.
— Достоен ли е?
— Прецени сам. Последвай ме до Грейвън.
Духовете им се извисиха и се преплетоха високо над манастира, свободни като зимния вятър. Под тях лежаха заснежените полета в края на гората. Абатът ги тласна напред, над дърветата. На някакво сечище до една земеделска колиба имаше група мъже, извърнати към една врата, пред която стоеше висок млад мъж, а зад него — жена с меч в ръка.