— Просто не мога да повярвам — каза Рек. — Това беше истинско чудо.
— А сега да довършим закуската — каза Вире. — Ще приготвя чай.
В колибата Рек започна да трепери. Седна, а мечът му издрънча на пода.
— Какво има? — попита Вире.
— Просто ми е студено — отвърна той с тракащи зъби. Тя коленичи до него и разтри ръцете му, без да говори.
— Чаят ще ти помогне — каза. — Носиш ли захар?
— В раницата ми е, загъната в червена хартия. Хореб знае, че обичам сладкото. Обикновено студът не ми действа така — съжалявам!
— Няма нищо. Баща ми все казва, че сладкият чай е чудесен за… студа.
— Как ли са ни открили? — каза той. — Снощният сняг трябва да е затрупал следите ни. Странно.
— Не знам. Ето, изпий това.
Той отпи от чая, държейки с две ръце облицованата с кожа чаша. Горещата течност се разля по пръстите му. Вире се зае да раздигне масата и да пренареди дисагите му. После изгреба пепелта от огнището и стъкми огън за следващия пътник, който щеше да използва колибата.
— С какво се занимаваш в Дрос Делнох? — попита Рек, а топлият сладък чай го успокои.
— Аз съм дъщеря на граф Делнар — отвърна тя. — Живея там.
— Да не би да те е отпратил заради предстоящата война?
— Не. Донесох послание за Абалайн, а сега имам послание за друг човек. Когато го занеса, ще се прибера вкъщи. По-добре ли се чувстваш?
— Да — каза Рек. — Много по-добре. — Той се поколеба и задържа погледа ѝ. — Не беше само студът — каза.
— Знам: все едно. Всеки трепери след битка. Важно е какво се случва преди това. Баща ми ми каза, че след Скелнския проход цял месец не е могъл да спи, без да сънува кошмари.
— Ти не трепериш — каза той.
— Защото си намирам занимания. Искаш ли още чай?
— Да. Благодаря. Помислих, че ще умрем. И за миг ми беше все едно — чувството беше невероятно. — Искаше да ѝ каже колко хубаво е било, че е била до него — но не можа. Искаше да прекоси стаята и да я прегърне — и знаеше, че няма да го направи. Просто я гледаше, докато пълнеше чашата му и разбъркваше захарта.
— Къде си служил? — попита тя, доловила погледа му, без да е сигурна какво означава.
— В Дрос Кортсуейн. При ган Джави.
— Той вече е мъртъв — каза тя.
— Да, от удар. Беше прекрасен пълководец. Предвиди предстоящата война. Сигурен съм, че на Абалайн му се ще да го беше послушал.
— Джави не беше единственият, който го предупреди — каза Вире. — Всички командири от Севера му изпратиха доклади. Баща ми от години има шпиони сред надирите. Беше очевидно, че се готвят да ни нападнат. Абалайн е глупак — дори сега изпраща послания на Улрик с нови договори. Не иска да приеме, че войната е неизбежна. Знаеш ли, че в Делнох имаме едва 10 000 души?
— Бях чул, че са по-малко — каза Рек.
— Трябва да отбраняваме шест крепостни стени и един град. Личният състав във военно време трябва да е четири пъти по-многоброен. А и дисциплината не е както преди.
— Защо?
— Защото всички чакат да умрат — каза тя с гневен тон. — Защото баща ми е болен и умира. И защото сърцето на ган Орин е като гнил домат.
— Орин? Не съм го чувал.
— Племенник е на Абалайн. Командва войската, но е безполезен. Ако бях мъж…
— Радвам се, че не си — каза той.
— Защо?
— Не знам — изрече плахо той. — Просто го казвам… Радвам се, че не си, и това е.
— Все едно, ако бях мъж, щях да командвам войската. Щях да се справя много по-добре от Орин. Защо ме зяпаш?
— Не те зяпам. Слушам те, дявол го взел! Защо все ме притискаш?
— Искаш ли да запаля огъня?
— Какво? Толкова дълго ли ще останем?
— Ако искаш.
— Ти реши — каза той.
— Да останем за днес. Само толкова. Така ще имаме време да… се опознаем по-добре. Все пак започнахме доста зле. А ти ми спаси живота три пъти.
— Веднъж — каза той. — Едва ли щеше да умреш от студ, твърде издръжлива си. А Грусин спаси и двама ни. Но, да, бих искал да остана само днес. Само че имай предвид, че не смятам да спя отново на пода.
— Няма да се наложи — отвърна тя.
Абатът се усмихна, когато забеляза притеснението на албиноса. Отмести ръце, откъсна се от онова особено състояние на ума и се върна на бюрото си.
— Последвай ме, Сербитар — изрече на глас. — Съжаляваш ли, че си дал обет за безбрачие?
— Понякога — каза младият мъж и стана от пода. Изтупа праха от бялото си расо и седна срещу абата.
— Момичето е почтено — отвърна Сербитар. — Мъжът е загадка. Дали силата им ще намалее, ако се любят?
— Ще нарасне — каза абатът. — Нуждаят се един от друг. Заедно са завършени, като в Светата книга. Разкажи ми за нея.