Той я целуна отново, притискайки тялото си към нейното. Целувката се проточи и тя ѝ отвърна.
— Разкажи ми отново за Дрос — каза той накрая.
— Сега не ми се говори за това. Дразниш ме, Рек; няма да го допусна. Тази вечер не искам да мисля за него, вече не. Вярваш ли в съдбата?
— Вече вярвам. Почти.
— Говоря сериозно. Вчера нямах нищо против да се прибера у дома и да се изправя срещу надирите. Вярвах в дренайската кауза и исках да умра за нея.
— А днес? — попита той.
— Днес, ако питаш мен, не бих се прибрала у дома. — Тя лъжеше, без да знае защо. Обзе я прилив на страх, когато Рек затвори очи и се облегна назад.
— Напротив, ще се прибереш — каза той. — Така трябва.
— Ами ти?
— Това е неразумно — каза той.
— Кое?
— Не вярвам в това, което чувствам. Никога не съм вярвал. Почти на трийсет съм и познавам света.
— За какво говориш?
— За съдбата. За провидението. Някакъв старец в опърпана синя роба и без очи. Говоря за любов.
— Любов?
Той отвори очи, протегна ръка и помилва лицето ѝ.
— Не мога да ти опиша как се почувствах, когато застана до мен тази сутрин. Това беше най-значимият миг в живота ми. Нищо друго нямаше значение. Виждах небето — беше по-синьо от всякога. Всичко придоби ясни очертания. Чувствах се по-жив откогато и да било. Има ли някаква логика в това?
— Не — изрече тя нежно. — Не особено. Наистина ли мислиш, че съм красива?
— Ти си най-красивата жена, някога носила броня — каза той с усмивка.
— Това не е отговор. Защо съм красива?
— Защото те обичам — отвърна той, изненадан от лекотата, с която го изрече.
— Това означава ли, че ще дойдеш с мен в Дрос Делнох?
— Разкажи ми пак за онези прекрасни високи стени — каза той.
5.
Районът на манастира беше разделен на тренировъчни площадки, някои покрити с камъни, други с трева, а трети с пясък или коварни кални плочки. Самото абатство се издигаше по средата, преобразувана кула от сив камък и с назъбени парапети. Около него имаше ров и четири стени — един по-късен и не така войнствен придатък от мек, златист пясъчник. Край западната стена, покрити със стъкло и цъфнали извън сезона, растяха цветя с трийсет различни цвята. Всички те бяха рози. Албиносът Сербитар коленичи пред своето растение, а умът му се сля с него. Тринайсет години се беше борил заедно с розата и я разбираше. Помежду им цареше съчувствие и хармония.
Ароматът ѝ струеше само за Сербитар. Листните въшки върху растението се сгърчиха и умряха, когато Сербитар се втренчи в тях, а меката копринена красота на цветовете изпълваше сетивата му като опиат. Розата беше бяла.
Сербитар се отпусна назад със затворени очи, а мислено следеше прилива на нов живот в растението. Носеше пълно бойно снаряжение: сребриста ризница, меч и ножница, кожени гамаши, обточени със сребърни халки; до него имаше нов сребърен шлем с цифрата 1, изписана със старинни руни. Бялата му коса беше сплетена. Очите му бяха зелени — с цвета на листата на розата.
Слабото му лице, с прозрачна кожа над високите скули, притежаваше загадъчната красота на човек, болен от туберкулоза.
Той се сбогува, нежно успокоявайки едва доловимата паника на растението. То го познаваше още от разцъфването на първия си лист.
А сега той щеше да умре.
В съзнанието му изникна едно усмихнато лице и сетивата на Сербитар познаха Арбедарк. Очакваме те, завибрира вътрешното послание.
„Идвам“, отвърна той.
В голямата зала имаше подредена маса, с кана вода и ечемичена питка пред всяко от трийсетте места. Трийсет мъже в пълно бойно снаряжение седяха безмълвно, когато Сербитар влезе, зае мястото си начело на масата и се поклони на абата Винтар, който сега седеше от дясната му страна.
Компанията се хранеше мълчаливо, всеки си мислеше за свои неща и анализираше чувствата си около кулминацията на тринайсетгодишното обучение.
Накрая Сербитар проговори, спазвайки ритуала на ордена.
— Братя, търсенето наближава. Ние, които търсехме, трябва да се сдобием с онова, към което се стремим. Един пратеник идва от Дрос Делнох с молба да умрем. Какво мисли по този въпрос Сърцето на Трийсетте?
Всички очи се извърнаха към чернобрадия Арбедарк. Той успокои мислите си, оставяйки емоциите да го завладеят, като подбираше идеите, анализираше ги и ги оформяше в едно обединяващо понятие, прието от всички.
После заговори с дълбок, звучен глас.
— Същността на проблема е, че децата на Дренай са на път да изчезнат. Улрик е събрал надирските племена под своя флаг. Първото нападение над Дренайската империя ще бъде в Дрос Делнох, а на граф Делнар е наредено да го удържи до есента. На Абалайн му трябва време да събере и обучи армия.