— Изправени сме пред повратен момент в съдбата на континента. Според Сърцето трябва да търсим истината в Дрос Делнох.
Сербитар се обърна към Менахем, мургав млад мъж с орлов нос, чиято коса беше събрана в конска опашка и омотана със сребърна нишка.
— А как гледат на това Очите на Трийсетте?
— Ако отидем в Дрос, градът ще падне — каза Менахем. — Ако откажем, пак ще падне. Присъствието ни там просто ще забави неизбежното. Ако пратеникът е достоен да иска от нас да дадем живота си, значи трябва да отидем.
Сербитар се обърна към абата.
— Винтар, какво казва Душата на Трийсетте?
Възрастният мъж прокара тънката си ръка през оредяващата си сива коса, а после стана и се поклони на Сербитар. Изглеждаше нелепо в своята броня от сребро и бронз.
— Ще поискат от нас да убиваме хора от друга раса — каза той с тих, даже тъжен глас. — Ще поискат да ги убием не защото са лоши, а просто защото техните предводители искат да направят това, което самите дренайци са сторили преди шест столетия. Ще се окажем между морето и планината. Морето ще ни разбие в планината и така ще умрем. Планината ще ни задържи срещу морето, за да може да бъдем унищожени. Пак ще умрем.
— Всички ние боравим добре с оръжия. Стремим се към съвършената смърт, за да увенчаем с нея безупречния си живот. Вярно е, че надирската агресия не е ново историческо понятие. Ала тяхното нападение ще всее неописуем страх сред дренайския народ. Може да се каже, че защитавайки тези хора, поддържаме ценностите на нашия орден. Това, че защитата ни няма да издържи, не е причина да избягваме битката. Защото мотивът е възвишен, а не изходът от сражението.
— За жалост Душата казва, че трябва да заминем за Дрос Делнох.
— Е — каза Сербитар, — единодушни сме. Аз също много се вълнувам от този въпрос. Дойдохме в този храм като изгнаници от света. Докато ни избягваха и се бояха от нас, ние се обединихме и създадохме основното противоречие. Телата ни ще се превърнат в живи оръжия, за да заредят умовете ни с краен пацифизъм. Ние сме свещеници-воини, каквито древните никога не са били. Сърцата ни няма да ликуват, докато убиваме врага, защото обичаме всички живи същества.
— Когато умрем, душите ни ще се възнесат, преодолявайки светските окови. Всякаква дребна завист, интриги и омраза ще останат зад гърба ни, докато пътуваме към Източника. Гласът казва да тръгнем.
Лунният сърп беше надвиснал в безоблачното нощно небе, хвърляйки бледи сенки от дърветата около лагерния огън на Рек. Един злочест заек, изкормен и обвит с глина, лежеше върху въглените, когато Вире се върна от потока и избърса голото си тяло с една от резервните ризи на Рек.
— Само ако знаеше колко много платих за нея! — каза той, когато тя седна на един камък край огъня, а тялото ѝ светеше в златисто от танца на пламъците.
— Никога не е била използвана с по-добра цел — каза тя. — Кога ще е готов заекът?
— Скоро. Ще умреш от студ, ако стоиш полугола в това време. Кръвта ми се смразява само като те гледам.
— Странно! — каза тя. — Едва тази сутрин ми казваше как кръвта ти кипи само като ме погледнеш.
— Тогава бяхме в топла колиба и удобно легло. Никога не съм обичал да правя любов в снега. Вземи, затоплих едно одеяло.
— Когато бях малка — каза тя, като взе одеялото и го наметна около раменете си, — бягахме по три мили из хълмовете посред зима, облечени само в туники и сандали. Беше освежаващо. И ужасно студено.
— Щом си толкова издръжлива, защо посиня, докато намерим колибата? — попита той, а широката му усмивка направи въпроса незлоблив.
— Заради бронята — отвърна тя. — В нея има твърде много стомана и недостатъчно вълна отдолу. Обърни внимание, че ако пътувах отпред, нямаше да се отегча толкова и да заспя. Кога каза, че ще е готов този заек? Умирам от глад.
— Скоро. Така мисля…
— Някога готвил ли си заек по този начин? — попита го тя.
— Не точно. Но се прави така — виждал съм го. Цялата козина се смъква, когато строшиш глината. Лесно е.
Вире не беше убедена.
— Дебнах дребното животинче цяла вечност — каза тя, припомняйки си с удоволствие единствения изстрел от четиридесет крачки, който го бе повалил. — Лъкът не е лош, макар и да е малко лекичък. Това е стар кавалерийски лък, нали? В Делнох имаме няколко такива. Съвременните вече са от сребърна стомана — с по-добра далекобойност и по-тежки. Умирам от глад.
— Търпението е полезно за апетита — каза ѝ той.