— Внимавай да не съсипеш този заек. Бездруго не обичам да ги убивам. Но поне има смисъл, ако човек може да ги изяде.
— Не съм сигурен как би реагирал заекът на тази логика — каза той.
— Те могат ли да разсъждават? — попита Вире.
— Не знам, не го казах буквално.
— Тогава защо го казваш? Ти си странен човек.
— Беше просто абстрактна идея. Някога хрумват ли ти абстрактни идеи? Никога ли не се питаш как цветето разбира, че е време да порасне? Или как сьомгата намира обратния път към мястото за хвърляне на хайвер?
— Не — каза тя. — Готов ли е заекът?
— А за какво мислиш, когато не планираш убийства на хора?
— За храна — отвърна тя. — Какво става със заека?
Рек издърпа от въглените кълбото от глина с една пръчка, и гледаше как цвърти на снега.
— Е, какво ще правиш сега? — попита го тя. Той не ѝ отговори, а взе един камък, голям колкото юмрук, после силно го удари в глината, която се разцепи и отвътре изскочи един полусготвен и полуодран заек.
— Изглежда добре — каза тя. — А сега какво?
Той разрови димящото месо с пръчка.
— Ще можеш ли да ядеш от това? — попита я.
— Естествено. Може ли да ползвам ножа ти? Кое парче искаш?
— Имам малко овесена питка в раницата. Мисля, че ще се задоволя с нея. Няма ли да се облечеш!
Бяха разположили лагера си в плитката падина под една скала — не достатъчно дълбока, за да е пещера, но достатъчно голяма, за да отразява топлината от огъня и да спира най-силните пориви на вятъра. Рек дъвчеше овесената си питка и гледаше как момичето поглъща заека. Гледката не беше поучителна. Тя захвърли остатъците от трупа сред дърветата.
— Язовците ще са доволни — каза. — Този начин за приготвяне на заек не е лош.
— Радвам се, че ти хареса — отвърна той.
— Ти не си много опитен ловец, нали? — попита тя.
— Справям се някак.
— Дори не можа да го изкормиш. Изглеждаше блед, когато вътрешностите изскочиха.
Рек захвърли остатъка от овесената си питка към злощастния заек.
— Язовците сигурно ще харесат десерта — каза. Вире се изсмя доволно.
— Невероятен си, Рек. Не приличаш на нито един от мъжете, които някога съм срещала.
— Съмнявам се, че това, което предстои, ще ми хареса — каза той. — Защо просто не си легнем?
— Не. Чуй ме. Говоря сериозно. Цял живот си мечтая да намеря подходящия мъж — висок, мил, силен, разбиращ. Любящ. Никога не съм мислила, че съществува. Повечето мъже, които познавам, са войници — груби, много сериозни и романтични като разгонени бикове. Срещала съм и поети, сладкодумни и нежни. Когато бях с войниците, копнеех за поети, а когато бях с поети — за войници. Бях започнала да вярвам, че мъжът, когото искам, не съществува. Разбираш ли?
— Цял живот си търсила мъж, който не може да готви зайци? Как да не те разбирам.
— Наистина ли? — попита нежно тя.
— Да. Но все пак ми обясни.
— Ти си това, което винаги съм искала — каза тя и се изчерви. — Ти си моят „страхлив герой“ — моята любов.
— Знаех си, че ще има нещо, което няма да ми хареса — каза той.
Докато тя слагаше дънери в огъня, той протегна ръка.
— Седни до мен — каза. — Ще се стоплиш.
— Можеш да ползваш одеялото ми — каза му тя, обиколи огъня и се настани в обятията му, облягайки глава на рамото му. — Нали нямаш нищо против да те наричам моя „страхлив герой“?
— Можеш да ме наричаш, както пожелаеш — каза той, — стига да си винаги до мен.
— Винаги?
Вятърът наклони пламъците и тя потрепери.
— За нас „винаги“ не е много дълго време, нали? Имаме време само докато Дрос Делнох не падне. Все пак, може да ти омръзна и да ме отпратиш.
— Никога! — каза тя.
— „Никога“ и „винаги“. Досега не бях се замислял особено за тези думи. Защо не те срещнах преди десет години? Тогава думите може би щяха да имат някакво значение.
— Съмнявам се, тогава щях да съм едва на девет.
— Нямах предвид буквално, а в поетичния смисъл.
— Баща ми е писал на Дръс — каза тя. — Това писмо и мисията са единствените неща, които го държат жив.
— Дръс? Дори и да е жив, вече ще е стар; ще бъде жалко. Скелн беше преди петнайсет години, а той беше стар тогава — ще се наложи да го внесат в Дрос.
— Може би. Но баща ми много цени този мъж. Благоговее пред него. Смята го за непобедим. Безсмъртен. Веднъж ми го описа като най-великия воин на века. Каза, че Скелнският проход е бил победа на Дръс, а той и останалите само са поддържали числеността. Разказваше ми тази история, когато бях малка. Седяхме край огън като този и печахме хляб върху пламъците. После той ми разказваше за Скелн. Чудни времена. — Тя се умълча и се втренчи във въглените.