— Не, сигурен съм, че всичко е наред — каза Улрик. — Но разбирате, че моят шаман Носта Кан трябва да огледа поличбите. Зная, че това е примитивен обичай, но съм сигурен, че разбирате?
— Така е. Тези неща са въпрос на традиция.
Улрик плесна два пъти с ръце и от сенките вляво се появи съсухрен старец в мръсна туника от козя кожа. Под мършавата си дясна ръка носеше бяло пиле, а в лявата му ръка имаше широка плитка дървена купа. Когато наближи, Улрик стана, протегна ръце и улови пилето за врата и краката. Бавно го вдигна над главата си — а после, докато очите на Бартел се ококориха ужасено, спусна птицата и прехапа врата ѝ, откъсвайки главата от тялото. Крилете ѝ пляскаха бясно, а кръвта бликаше и пръскаше, напоявайки бялата роба. Улрик държеше потръпващия труп над купата и гледаше как последните капки кръв обагрят дървото. Носта Кан изчака, докато последната капка се изцеди от плътта, а после поднесе купата към устните си. Погледна Улрик и поклати глава.
Военачалникът захвърли птицата и бавно свали бялата роба. Под нея имаше черен нагръдник и затъкнат меч. Той вдигна бойния шлем от черна стомана до трона, обточен с козина на сребриста лисица, и го постави на главата си. Избърса окървавената си уста в дренайската роба и небрежно я хвърли към Бартел.
Пратеникът погледна окървавената дреха в краката си.
— Боя се, че поличбите не са благоприятни — каза Улрик.
1.
Рек беше пиян. „Не достатъчно, за да има значение, но достатъчно, за да не го е грижа“, мислеше си, докато се взираше в рубиненото вино, хвърлящо кървави сенки върху чашата от оловен кристал. Огънят от дънери в огнището топлеше гърба му, а димът пареше очите му, докато острата му миризма се смесваше с тази на немити тела, забравена храна и плесенясали, влажни дрехи. Пламъкът на един фенер затанцува за кратко на ледения вятър, когато струя студен въздух премина из стаята. После изчезна, след като новодошлият затръшна дървената врата, мърморейки извинения към посетителите в претъпкания хан.
Разговорите, които бяха стихнали при внезапния прилив на мразовит въздух, сега се подновиха — дузина гласове от различни групи се сливаха в брътвеж от безсмислени звуци. Рек отпи от виното си. Потрепери, когато чу нечий смях — звукът беше студен като зимния вятър, който брулеше дървените стени. „Сякаш някой върви върху гроба ти“, помисли си. Придърпа синята си пелерина по-плътно над раменете. Не беше нужно да чува думите, за да разбере темата на всеки разговор: от дни беше една и съща. Войната. Толкова кратка дума, бележеща ужасни страдания. Кръв, смърт, завоевания, глад, напаст и ужас.
В стаята избухна смях.
— Варвари! — изрева един глас над брътвежа. — Лесна плячка за дренайските копия. — Разнесе се още смях.
Рек се взираше в кристалната чаша. Беше толкова красива, толкова крехка. Изработена със старание, дори с любов; многостенна като прозрачен диамант. Приближи чашата до лицето си и видя в нея отражението на дузина очи.
И всяко от тях обвиняваше. За миг му се дощя да разбие стъклото на парчета, да унищожи очите и обвинението. Ала не го направи. „Не съм глупак — каза си. — Още не.“
Хореб, съдържателят на хана, избърса дебелите си пръсти с една кърпа и хвърли уморен, но предпазлив поглед към тълпата, готов за неприятности и за намеса с дума и усмивка, преди да се е наложила употребата на рязък тон и юмруци. Война. Какво имаше в перспективата за такова кърваво начинание, та превръщаше хората в животни? Някои от пиещите — всъщност повечето — бяха добре познати на Хореб. Мнозина бяха семейни: фермери, търговци, занаятчии. Всички бяха дружелюбни; повечето — състрадателни, благонадеждни, дори добри. А ето че говореха за смърт и слава и бяха готови да пребият или убият всеки предполагаем симпатизант на надирите. Надирите — дори името им издаваше презрение.
„Ала ще им дадат да разберат — помисли си тъжно. — О, как ще им натрият носовете!“ Очите на Хореб оглеждаха голямото помещение и се оживиха, когато попаднаха върху дъщерите му, които раздигаха маси и носеха халби. Дребната Дори се изчерви под луничките си от някаква неприлична шега; Беса беше копие на майка си, висока и руса; Неса — пълничка, пряма и обичана от всички, скоро щеше да се омъжи за чирака на пекаря, Норвас. Добри момичета. Блажени дарове. После погледът му се спусна към високата фигура със синя пелерина, която седеше до прозореца.
— По дяволите, Рек, ела на себе си — промърмори той, знаейки, че мъжът изобщо няма да го чуе. Хореб се извърна, изруга, а после свали кожената си престилка и грабна една полупразна кана с бира и една халба. Сякаш размислил, той отвори един малък шкаф и извади бутилката портвайн, която пазеше за сватбата на Неса.