— Разкажи ми тази история — каза той и я придърпа по-близо до себе си, а с дясната си ръка отмести назад косата, която беше паднала на лицето ѝ.
— Сигурно я знаеш. Всички знаят за Скелн.
— Вярно е. Но никога не съм я чувал от човек, който е бил там. Гледал съм само пиесите и съм слушал поемите за тази легенда.
— Кажи ми какво си чувал, а аз ще допълня подробностите.
— Добре. Неколкостотин дренайски воини отбранявали Скелнския проход, докато главната дренайска войска била струпана другаде. Страхували се от вентрийския крал Горбен. Знаели, че е поел на поход, но не и къде ще атакува. Нападнал Скелн. На всеки дренаец се падали по петдесет вентрийци, но те удържали до пристигането на подкрепленията. Това е.
— Не съвсем — каза Вире. — Горбен имал вътрешна армия от 10 000 души, наречени Безсмъртните. Те не били побеждавани никога, но Дръс ги разгромил.
— О, стига — каза Рек. — Един човек не може да разгроми армия. Това са неща от поемите.
— Не, чуй ме. Баща ми каза, че в последния ден, когато най-накрая изпратили Безсмъртните, редиците на дренайците започнали да отслабват. Баща ми е бил воин през целия си живот. Той разбира от битки, а и от повратите между кураж и паника. Дренайците са били готови да се огънат. Ала тогава, точно когато редиците започнали да поддават, Дръс надал боен вик и се втурнал напред, размахвайки брадвата си. Вентрийците отстъпвали пред него. А после изведнъж онези, които били най-близо до него, побягнали. Паниката се разпространила като горски пожар и целият вентрийски строй рухнал. Дръс променил хода на събитията. Баща ми твърди, че онзи ден бил като великан. С нечовешки вид. Като бог на войната.
— Това е било тогава — каза Рек. — Не разбирам с какво може да помогне един беззъб старец. Няма човек, който да устои на възрастта.
— Съгласна съм. Но не разбираш ли как ще повдигне бойния дух самото му присъствие там? Хората ще се съберат под знамето. Да се сражаваш редом с Легендарния Дръс — в това има безсмъртие.
— Виждала ли си го някога? — попита Рек.
— Не. Баща ми никога няма да ми го каже, но между тях е станало нещо. Дръс никога не би дошъл в Дрос Делнох. Мисля, че е било нещо, свързано с майка ми.
— Не го е харесвала?
— Не. Свързано е с един от приятелите на Дръс. Мисля, че се казваше Сибен.
Старецът смачка писмото и го хвърли.
Не възрастта потискаше Дръс. Той се наслаждаваше на мъдростта на своите шейсет години, на натрупаните знания и спечеленото уважение. Ала физическите опустошения на времето бяха съвсем друго нещо. Раменете му все още бяха силни над широката гръд, ала мускулите бяха придобили отпуснат вид — жилести линии, които кръстосваха гърба му. И талията му се беше увеличила забележимо през последната зима. И почти изведнъж, осъзна той, черната му брада с бели нишки се беше превърнала в бяла брада с черни нишки. Ала пронизващите очи, които се взираха в отражението си в сребърното огледало, не бяха помътнели. Техният взор беше смайвал армии; беше карал безстрашните противници да отстъпят крачка назад, пламнали и засрамени; беше грабнал въображението на един народ, който се нуждаеше от герои.
Той беше Легендарния Дръс. Непобедимия Дръс, Владетел на брадвата. Легендите за живота му се разказваха на децата надлъж и нашир — и повечето бяха легенди, мислеше си Дръс. Дръс героя, безсмъртния, божествения.
Миналите му победи биха могли да му осигурят богат палат и безброй наложници. Преди петнайсет години самият Абалайн го беше отрупал със скъпоценности, след подвизите му в Скелнския проход.
Но на следващата сутрин Дръс се беше върнал в Скодските планини, високо сред уединената местност, граничеща с облаците. Прошареният стар воин се беше прибрал в леговището си, сред боровете и снежните леопарди, за да усети отново вкуса на самотата. Трийсетгодишната му жена беше погребана тук. Беше решил да умре тук — макар да знаеше, че няма да има кой да го погребе.
През последните петнайсет години Дръс не бездействаше. Беше пребродил различни земи, оглавявайки бойните роти на дребни принцове. Миналата зима се беше оттеглил в убежището си високо в планината, където да размишлява и да умре. Отдавна знаеше, че ще умре на шейсет години — още преди предсказанието на пророка преди толкова много десетилетия. Можеше да си се представи на шейсет — но не и след това. Когато се опитваше да обмисли възможността да стане на шейсет и една, виждаше само мрак. Възлестите му ръце стиснаха една дървена чаша и я поднесоха към устните под посивялата брада. Виното беше силно, приготвено лично от него преди пет години; беше остаряло добре — за разлика от него. Ала беше привършило, а той оставаше… поне за известно време.