Топлината в оскъдно обзаведената му хижа ставаше непоносима, когато младото пролетно слънце затоплеше дървения покрив. Той бавно свали палтото от овча кожа, което беше носил цяла зима, и жилетката от конски косъм. Едрото му тяло, покрито с белези, издаваше възрастта му. Оглеждаше белезите, припомняйки си ясно мъжете, чиито мечове ги бяха оставили: мъже, които никога нямаше да остареят като него; мъже, които бяха загинали в разцвета на силите си от неговата свистяща брадва. Сините му очи се стрелнаха към стената до малката дървена врата. Тя висеше там — Снага, което на древния език означаваше „Посланик“. С елегантна дръжка от черна стомана, обвита с тайнствени сребристи руни, и двойно острие, оформено по такъв начин, че пееше при удар.
Дори сега чуваше сладката ѝ песен. „За последен път, посестримо моя“, подвикна ѝ. Още един, последен ден, преди слънцето да залезе. Мислите му се върнаха към писмото на Делнар. Беше написано до спомена за него, а не до самия човек. Дръс се надигна от дървения стол и изруга, когато ставите му изскърцаха.
— Слънцето залезе — прошепна старият воин, говорейки на брадвата. — Сега само смъртта се спотайва, а тя е търпелива, по дяволите.
Той излезе от хижата и впери очи към далечните планини. Огромната му фигура и прошарената коса бяха миниатюрно отражение на планините, които гледаше. Горди, силни, неостаряващи и заснежени, те се съпротивляваха срещу пролетното слънце, което се мъчеше да разтопи девствения сняг по зимните им върхове. Дръс се потопи в грубото им великолепие, вдишвайки хладния вятър и вкусвайки живота, сякаш за последен път.
— Къде си, Смърт? — извика. — Къде се криеш в този хубав ден? — Ехото отекна из долините… СМЪРТ, СМЪРТ, Смърт, Смърт… ДЕН, ДЕН, Ден, Ден…
— Аз съм Дръс! И те предизвиквам!
Някаква сянка се спусна над очите на Дръс, слънцето се скри в небето, а планините потънаха в мъгла. Огромните гърди на Дръс се свиха от болка, до дълбините на душата му, и той едва не падна.
— Горделив смъртнико! — прошепна един съскащ глас през булото на агонията. — Никога не съм те търсила. Ти ме преследваше през онези дълги самотни години. Ако останеш в тази планина, мога да ти гарантирам още четиридесет години. Мускулите ти ще атрофират, мозъкът ти ще потъне в старческо слабоумие. Ще подпухнеш, старче, а аз ще дойда чак когато ме помолиш.
— Или ловецът ще може да половува още веднъж?
— Потърси ме, ако желаеш, стар боецо. Ще бъда край стените на Дрос Делнох.
Болката изчезна от сърцето на стария мъж. Той се олюля веднъж, пое облекчаващ планински въздух с парещите си дробове и се огледа наоколо. Птиците все така пееха в боровете, никакви облаци не закриваха слънцето, а планините се извисяваха високи и горди както винаги.
Дръс се върна в хижата и отиде до един дъбов скрин, заключен с катинар в началото на зимата. Ключът бе някъде на дъното на долината отдолу. Той улови ключалката с огромните си ръце и започна да натиска. Мускулите на ръцете му се свиха; вените по врата и раменете му изпъкнаха; а металът се огъна, деформира се — и се счупи! Дръс захвърли катинара и отвори скрина. Вътре имаше палто от черна кожа, а раменете му бяха покрити с лъскава стомана, и черна кожена шапка, на чийто фон се открояваше само една сребърна брадва с два сребърни черепа отстрани. Появиха се и чифт дълги черни ръкавици, обшити със сребриста кожа до пръстите. Той се облече бързо и най-сетне стигна до дългите кожени ботуши — подарени му от самия Абалайн преди толкова много години. Накрая посегна към Снага, която сякаш скочи от стената в чакащата му ръка.
— За последен път, посестримо моя — каза ѝ. — Преди слънцето да залезе.
6.
Докато Винтар стоеше до него, Сербитар гледаше от високия балкон как двамата ездачи наближават манастира, галопирайки с конете си към северната порта. Тревата се показваше на места по заснежените полета, докато топлият пролетен вятър нахлуваше от запад.
— Сега не е време за любов — изрече на глас Сербитар.
— Винаги е време за любов, синко. Най-вече по време на война — каза Винтар. — Проникна ли в ума на мъжа?
— Да. Той е странен. Опитът му го е направил циник, по душа е романтик, а сега и герой, по необходимост.
— Как ще изпита пратеника Менахем? — попита Винтар.
— Със страх — отвърна албиносът.
Рек се чувстваше добре. Въздухът, който вдишваше, беше свеж и чист, а топлият западен вятър обещаваше да сложи край на най-суровата зима от години. Жената, която обичаше, беше до него, а небето беше синьо и ясно.