— Колко е хубаво да си жив в такъв прекрасен ден! — каза той.
— Какво толкова специално има в днешния ден? — попита Вире.
— Прекрасен е. Не го ли усещаш? Небето, вятърът, топящият се сняг?
— Някой идва да ни посрещне. Прилича на воин — каза тя.
Ездачът ги приближи и слезе от коня. Лицето му беше покрито със сребристочерен шлем, украсен с кичур конски косми. Рек и Вире слязоха от конете и пристъпиха към него.
— Добро утро — каза Рек. Мъжът не му обърна внимание; тъмните му очи, които се виждаха през процепите в шлема, се впериха във Вире.
— Ти ли си пратеникът? — попита я.
— Да. Искам да се срещна с абат Винтар.
— Най-напред трябва да минеш през мен — каза той, отстъпи назад и измъкна един дълъг меч от сребърна стомана.
— Чакай малко — каза Рек. — Какво става? Обикновено човек не трябва да влиза с бой в манастир. — Мъжът отново не му обърна внимание и Вире извади рапирата си.
— Престанете! — нареди Рек. — Това е лудост.
— Не се меси, Рек — каза Вире. — Ще нарежа на парчета този сребърен бръмбар.
— Не, няма — отвърна той и сграбчи ръката ѝ. — Тази рапира не върши работа срещу мъж в доспехи. Така или иначе всичко това е безсмислено. Не си дошла тук да се биеш с когото и да било. Просто трябва да предадеш послание, това е. Сигурно има някаква грешка. Почакай малко.
Рек тръгна към воина, докато мислите му препускаха, а очите му търсеха слаби места в бронираната защита. Мъжът носеше отлят нагръдник над ризница от сребърна стомана. Шията му беше защитена от сребърна халка. Краката му бяха покрити до бедрото с кожени панталони, обвити със сребърни пръстени, а на пищялите му имаше кожени наколенници. Само коленете, ръцете и брадата му бяха открити за нападение.
— Ще ми кажеш ли какво става? — попита го Рек. — Струва ми се, че си объркал пратеника. Тук сме, за да се видим с абата.
— Готова ли си, жено? — попита Менахем.
— Да — отвърна Вире, а рапирата ѝ описа осморка в утринния въздух, когато раздвижи китката си.
Мечът на Рек проблесна в ръката му.
— Отбранявай се — извика той.
— Не, Рек, той е мой — извика Вире. — Няма нужда да се биеш заради мен. Отдръпни се!
— Ти можеш да продължиш след това — каза Рек и отново насочи вниманието си към Менахем.
— Хайде тогава. Да видим дали се биеш толкова добре, колкото изглеждаш.
Менахем извърна черните си очи към високата фигура пред него. Стомахът на Рек се преобърна на мига: това беше смъртта! Студена, окончателна, с червеи в очните орбити — смърт. Това съревнование беше безнадеждно. В гърдите на Рек се надигна паника, а краката му се разтрепериха. Той отново беше дете, заключено в тъмна стая, и знаеше, че в черните сенки се спотайват демони. Страхът се качи в гърлото му под формата на жлъч и тялото му се разтърси от спазми на гадене. Искаше да избяга… трябваше да избяга. Вместо това Рек нададе вик и се втурна в атака, а мечът му свистеше към сребристочерния шлем. Менахем стреснато го парира, а вторият удар едва не го прониза. Войнът отстъпи назад в отчаян опит да си възвърне инициативата, ала яростната атака на Рек го беше сварила неподготвен. Менахем парира и се премести, опитвайки се да заобиколи.
Вире наблюдаваше с вцепенено мълчание продължаващата яростна атака на Рек. Мечовете на двамата мъже проблясваха на утринното слънце в заслепяваща плетеница от бяла светлина, демонстрирайки удивителните си умения. Вире усети прилив на гордост. Щеше ѝ се да окуражи Рек, но устоя на импулса, осъзнавайки, че и най-малкото отвличане на вниманието му би повлияло на изхода от съревнованието.
— Помогни ми — обърна се мислено Менахем към Сербитар, — иначе ще се наложи да го убия. — Той парира един удар само на сантиметри от гърлото си. — Ако мога — добави.
— Как да прекъснем сражението? — попита Сербитар Винтар. — Този мъж е берсерк. Не мога да достигна до него. Съвсем скоро ще убие Менахем.
— Момичето! — каза Винтар. — Да обединим усилията си.
Вире потрепери, докато гледаше как силата на Рек расте. Берсерк! Баща ѝ ѝ беше разказвал за тези мъже, ала никога не би причислила Рек към тях. Това бяха безумни убийци, които губеха цялото си чувство за разум и страх по време на битка, превръщайки се в най-смъртоносните противници. Всички фехтовачи редуват отбраната с нападение, защото въпреки желанието да победиш, съществува и не по-малкото желание да не загубиш. Ала берсеркът не изпитва никакъв страх; бори се с всички сили и неизменно повлича противника си със себе си, дори и да бъде повален. Някаква мисъл я порази силно и тя внезапно разбра, че воинът не се опитва да убие Рек — схватката беше само изпитание.