— Оставете мечовете — извика тя. — Престанете!
Двамата мъже продължаваха да се бият.
— Рек, чуй ме! — извика му. — Това е просто изпитание. Той не се опитва да те убие.
Гласът ѝ достигна до Рек, сякаш от огромно разстояние, и проби червената мъгла пред очите му. Когато отстъпи назад, той по-скоро почувства, вместо да види облекчението на другия мъж; после дълбоко си пое въздух и се успокои, а ръцете и краката му трепереха.
— Ти проникна в съзнанието ми — обвини той воина, взирайки се в тъмните му очи с хладен поглед. — Не знам как успя, но ако още веднъж го направиш, ще те убия. Разбра ли ме?
— Разбрах — каза тихо Менахем, а гласът му беше приглушен иззад шлема. Рек прибра меча в ножницата от втория опит и се извърна към Вире, която го гледаше странно.
— Не бях на себе си — каза. — Не ме гледай така, Вире.
— О, Рек, съжалявам — каза тя с насълзени очи. — Наистина съжалявам.
Обзе го някакъв нов страх, когато тя извърна лице.
— Не ме напускай — каза. — Това се случва рядко, а и никога не бих те нападнал. Никога! Повярвай ми. — Тя се обърна към него и обви ръце около шията му.
— Да те напусна? За какво говориш? За мен това не е важно, глупчо. Просто ми беше жал за теб. О, Рек — какъв глупак си. Аз не съм някоя ханджийка, която пищи, щом види мишка. Аз съм жена, израснала сред мъже. Войници. Сражаващи се мъже. Воини. Нима си мислиш, че ще те изоставя, защото си берсерк?
— Мога да се владея — каза той и силно я притисна към себе си.
— Там, където отиваме, Рек, няма да ти се наложи — отвърна тя.
Сербитар напусна балкона на манастира и си наля чаша изворна вода от една каменна кана.
— Как го направи?
Винтар се отпусна в едно кожено кресло.
— В него има извор на смелост, подхранван от много източници, за които можем само да гадаем. Ала когато Менахем му вдъхна страх, той отвърна с насилие. Защото той не можа да разбере, че мъжът се страхува от самия страх. Забеляза ли онзи детски спомен, докато Менахем го проучваше?
— За тунелите ли говориш?
— Да. Какво ще кажеш за дете, което се страхува от тъмното и въпреки това търси мрачни тунели, през които да пътува?
— Опитал се е да сложи край на страховете си, като се изправи срещу тях — отвърна Сербитар.
— И все още го прави. Ето защо Менахем едва не умря.
— Ще бъде от полза в Дрос Делнох — изрече с усмивка Сербитар.
— Повече, отколкото си мислиш — каза Винтар. — Повече…
— Да — каза Сербитар на Рек, докато седяха в кабинета с дъбова ламперия и изглед към двора. — Да, можем да четем мисли. Но те уверявам, че повече няма да се опитваме да четем твоите — или тези на твоята спътница.
— Защо той ми причини това? — попита Рек.
— Менахем е Очите на Трийсетте. Трябваше да се увери, че сте достойни да ни молите за тази… услуга. Очаквате от нас да се бием с вашата войска, да анализираме тактиката на врага и да използваме уменията си, за да отбраняваме крепост, за която не ни е грижа. Пратеникът трябва да бъде достоен.
— Но аз не съм пратеник, а само спътник.
— Ще видим… Откога знаеш за своето… страдание?
Рек извърна очи към прозореца и балкона зад него. Едно орехче кацна на парапета, подостри човката си в камъка и отлетя. Образуваха се леки облаци, като пухкави острови насред ясносиньото небе.
— Случвало се е само два пъти. И двата бяха във войните със сатулите. Веднъж, когато бяхме обградени след утринно нападение над едно село, а втория път, когато участвах в охранителен отряд на керван с подправки.
— Това е често явление при воините — каза Сербитар. — Страховита дарба.
— Тя ми спаси живота два пъти, но ме плаши — каза Рек. — Сякаш някой друг завладява ума и тялото ми.
— Ала не е така, уверявам те. Това си самият ти.
— Не се страхувай от това, което си, Рек — мога ли да те наричам Рек?
— Разбира се.
— Не исках да бъда прекалено фамилиарен. Това е прякор, нали?
— Съкратено от Регнак. Моят приемен баща, Хореб, го измисли, когато бях малък. Беше нещо като шега. Не обичах буйните игри и никак не исках да изследвам нови места или да се катеря по високи дървета. Той казваше, че това не е и наполовина безразсъдно, затова съкрати името ми наполовина и започна да ме нарича Рек. Както казах, шегата не беше много сполучлива, но името си остана.
— Смяташ ли — попита Сербитар, — че ще бъдеш спокоен в Дрос Делнох?
Рек се усмихна.
— Питаш ме дали ще ми достигне смелост?
— Честно казано? Да, така мисля.