— Не знам. А на теб?
Върху бледото, безплътно лице на албиноса заигра призрачна усмивка, докато обмисляше въпроса. Тънките му пръсти леко потропаха по бюрото.
— Това е добър въпрос. Да, аз съм достатъчно смел. Страховете ми не са свързани със смъртта.
— Прочел си мислите ми — каза Рек. — Кажи ми дали ще ми достигне смелост. Говоря сериозно. Не знам дали ще издържа на дълга обсада; казват, че хората се провалят при такова напрежение.
— Не мога да ти кажа — отвърна Сербитар — дали ще издържиш, или не. Способен си и на двете. Не мога да анализирам всички промени в една обсада. Задай си този въпрос: Ами ако Вире умре? Би ли останал?
— Не — изрече веднага Рек. — Бих оседлал някой бърз кон, за да замина. Не ме е грижа за Дрос Делнох. Или за Дренайската империя.
— С дренайците е свършено — каза Сербитар. — Звездата им е залязла.
— Значи според теб Дрос ще падне?
— В крайна сметка, да. Но още не мога да виждам толкова далече в бъдещето. Неведом е Пътят на Мъглата. Често показва предстоящи събития, но още по-често такива, които никога няма да се случат. Това е опасен път, по който само истинският мистик върви уверено.
— Пътят на Мъглата? — попита Рек.
— Извинявай, откъде би могъл да знаеш? Това е път в друга равнина… в четвъртото измерение? Пътуване на духа, подобно на съня. Само че ти насочваш съня и виждаш онова, което искаш. Това понятие трудно може да се обясни на човек, който не е пророк.
— Нима твърдиш, че душата ти може да пътува извън тялото? — попита Рек.
— О, да, това е най-лесното. Ние те видяхме в грейвънската гора пред колибата. Тогава ти помогнахме, като повлияхме на брадвоносеца Грусин.
— Накарали сте го да убие Рейнард?
— Не. Нямаме толкова големи способности. Просто го насочихме в посока, която вече обмисляше.
— Не съм сигурен, че съм съвсем спокоен, след като знам, че имате такива способности — каза Рек, като отбягваше зелените очи на албиноса.
Сербитар се засмя, а очите му заискряха, докато радостта му се отразяваше върху бледото му лице.
— Приятелю Рек, аз съм човек, който държи на думата си. Обещах никога да не използвам дарбата си да чета мислите ти и няма да го направя. Нито пък някой друг от Трийсетте. Мислиш ли, че щяхме да бъдем свещеници, отрекли се от света, ако желаехме злото на околните? Аз съм син на граф, но ако исках, можех да бъда крал, император, по-могъщ от Улрик. Не се чувствай застрашен. Не бива да се притесняваме един от друг. Нещо повече — трябва да бъдем приятели.
— Защо? — попита Рек.
— Защото ни предстои да изживеем заедно момент, който настъпва само веднъж в живота — каза Сербитар. — Да умрем.
— Говори за себе си — каза Рек. — Аз не възприемам отиването в Дрос Делнох като поредния начин да се самоубиеш. Това е просто битка. Нищо повече. Една стена може да бъде защитена. По-малката армия може да спре по-голямата. Историята е пълна с такива примери: като Скелнския проход.
— Така е — отвърна Сербитар. — Но те се помнят, защото са изключения. Нека боравим с факти. Дрос се отбранява от армия, наброяваща по-малко от една трета от пълния състав. Бойният дух е нисък, а страхът — повсеместен. Армията на Улрик наброява повече от половин милион воини и всички са готови — дори копнеят — да умрат в бой заради него. Аз владея майсторски оръжията и изучавам военно дело. Дрос Делнох ще падне. Избий от главата си всякакви други заключения.
— Тогава защо идвате с нас? Какво ще спечелите от това?
— Ще умрем — каза Сербитар, — а после ще се съживим. Но засега няма да казвам повече. Не желая да те потискам, Рек. Ако това щеше да е от полза, щях да ти вдъхна надежда. Но цялата ми бойна стратегия ще се гради около това да забавя неизбежното. Само така мога да функционирам — и да служа на каузата ви.
— Надявам се да запазиш мнението си за себе си — каза Рек. — Вире вярва, че можем да удържим. Знам достатъчно за войната и бойния дух, за да ти кажа откровено, че ако теорията ти се разпространи сред хората, ще последва масово дезертиране; ще загубим битката още първия ден.
— Не съм глупак, Рек. Казвам ти го, защото трябва да бъде казано. Ще бъда твой съветник в Делнох и ще трябва да говоря истината. Няма да имам реални отношения с войниците, нито с Трийсетте. Мъжете бездруго ще ни отбягват, когато разберат какви сме.
— Може би. Защо казваш, че ще си мой съветник? Граф Делнар е командир; дори няма да бъда офицер там.
— Да кажем — отвърна Сербитар, — че ще бъда съветник на вашата кауза. Времето ще обясни всичко, много по-добре от мен. Притесних ли те?
— Ни най-малко. Каза ми, че всичко е безнадеждно, че всички ще умрем и че с дренайците е свършено. Да съм потиснат ли? Изобщо!