Сербитар се засмя и плесна с ръце.
— Харесвам те, Рек — каза му. — Според мен ще се държиш твърдо.
— Наистина ще се държа твърдо — рече с усмивка Рек. — Защото ще знам, че при последната стена ще ме чакат два оседлани коня. Впрочем, нямаш ли нещо по-силно от вода за пиене?
— За жалост не — отвърна Сербитар. — Алкохолът пречи на силата ни. Но ако имаш нужда от спиртна напитка, наблизо има село и мога да накарам някого да отиде да ти купи.
— Не пиете. Тук няма жени. Не ядете месо. Как се забавлявате?
— Учим — отвърна Сербитар. — И тренираме, садим цветя и отглеждаме коне. Времето ни е доста запълнено, уверявам те.
— Нищо чудно, че искате да заминете някъде и да умрете — изрече съчувствено Рек.
Вире седеше с Винтар в малък и оскъдно обзаведен кабинет, пълен с ръкописи и томове с кожени подвързии. Имаше малко бюро, отрупано със счупени пера и надраскани пергаменти. Тя сподави усмивката си, когато възрастният мъж започна да се бори с връзката на нагръдника си. Видът му съвсем не беше на воин.
— Да ви помогна ли? — попита, като се изправи и се надвеси над бюрото.
— Благодаря ти, скъпа — отвърна той. — Много тежи.
Той подпря бронята на бюрото и си наля вода, поднасяйки каната на Вире, която поклати глава.
— Съжалявам, че в стаята цари такъв безпорядък, но бързах да довърша дневника си. Имам да кажа толкова много, за толкова малко време.
— Вземете го със себе си — каза тя.
— Едва ли. Ще трябва да се борим с много други проблеми, когато потеглим. Променила си се, откакто те видях за последно, Вире.
— Две години са много време, абате — отвърна предпазливо тя.
— Мисля, че е заради младия мъж с теб — каза усмихнато той. — Той ти влияе много.
— Глупости. Същата съм си.
— Походката ти е по-уверена. Не си толкова непохватна, колкото те помня. Струва ми се, че ти е дал нещо.
— Да оставим това. Какво ще кажете за Дрос? — отвърна рязко тя и се изчерви.
— Съжалявам, скъпа. Не исках да те притеснявам.
— Не сте ме притеснили — излъга тя. — А сега, за Дрос Делнох. Как можете да ни помогнете?
— Както казах на баща ти преди две години, можем да ви помогнем с организацията и планирането. Ще научим вражеските планове. Можем да ви помогнем да ги осуетите. Тактически можем да организираме отбраната, а от военна гледна точка можем да се сражаваме като сто души. Но цената ни е висока.
— Баща ми е вложил 10 000 златни рака във Вентрия — каза тя. — При търговеца Асбидар.
— Хубаво. Значи е уредено. Потегляме сутринта.
— Може ли да попитам нещо? — каза Вире. Той разпери ръце и зачака. — Защо са ви пари?
— За следващия храм на Трийсетте. Всеки храм се финансира от смъртта на предходния.
— О, а какво ще стане, ако не умрете? Тоест, ако победим? — Очите му огледаха лицето ѝ за секунди.
— Тогава ще върнем парите — каза той.
— Разбирам — отвърна тя.
— Не си убедена?
— Няма значение. Какво мислите за Рек?
— В какъв смисъл? — попита Винтар.
— Да не си играем игрички, абате. Знам, че можете да четете мисли. Искам да науча мнението ви за Рек.
— Въпросът не е достатъчно прецизен — не, остави ме да довърша — каза той, виждайки как гневът ѝ расте. — Какво имаш предвид: като мъж, като воин или като бъдещ съпруг на графска дъщеря?
— И трите, ако щете. Не знам. Просто ми кажете.
— Много добре. Вярваш ли в съдбата?
— Да — каза тя, припомняйки си, че беше задала същия въпрос на Рек. — Да, вярвам.
— Тогава повярвай в това. Било ви е писано да се срещнете. Вие сте идеалната двойка. Ти поощряваш силните му страни и обуздаваш слабостите му. Вече знаеш какво той прави за теб. Като мъж не е уникален, нито дори специален. Няма големи таланти, не е поет, писател или философ. Като воин — е, от време на време проявява кураж, който прикрива големи страхове. Ала той е влюбен мъж. И това ще увеличи силата му, както и способността му да се бори със страховете си. Като съпруг? Струва ми се, че в дни на мир и охолство ще бъде вятърничав. Но засега… той те обича и е готов да умре за теб. Не можеш да искаш повече от един мъж.
— Защо го срещнах точно сега? — попита тя, а сълзите пареха очите ѝ. — Не искам да умре. Струва ми се, че ще се самоубия.
— Не, скъпа моя. Не мисля, че би го направила, макар да съм съгласен, че ще се чувстваш така. Защо сега? А защо не? Дали ще живеят или ще умрат, мъжът и жената имат нужда от любов. Тази потребност е заложена у хората. Имаме нужда да споделяме. Да си принадлежим. Навярно ще умреш преди края на годината. Но запомни едно: могат да ти отнемат това, което имаш, но това, което си имала — никога. Много по-добре е да си изпитала любовта преди смъртта, отколкото да умреш самотна.