— Сигурно е така. Но бих искала да имам деца и дом. Бих искала да заведа Рек в Дренан и малко да се поперча с него. Ще ми се някои от онези придворни кучки да видят, че мога да бъда обичана от мъж. — Тя прехапа устни, мъчейки се да удържи сълзите си.
— Те не са важни. Независимо дали ще те видят с мъж, или не, това няма да промени факта, че са сгрешили. А е малко рано да се отчайваш. Пролет е и ще изминат много седмици, преди да пристигнем в Дрос. Дотогава може да се случи какво ли не. Улрик може да получи инфаркт или да падне от коня си и да си счупи главата. Абалайн може да сключи още един договор. Нападението може да бъде при друга крепост. Кой знае?
— Знам. Имате право. Не зная защо изведнъж ме обзе такова самосъжаление. За мен срещата с Рек беше невероятна. Трябваше да видите как се изправи срещу разбойниците на Рейнард. Чували ли сте за Рейнард?
— Да.
— Е, вече няма защо да се тревожите за него. Мъртъв е. Както и да е, Рек се опълчи срещу двайсет от тях, защото щяха да ме убият. Двайсет! Щеше да се пребори с всички. По дяволите, ще се разплача!
— А защо не? Влюбена си в мъж, който те обожава, а бъдещето изглежда мрачно и безнадеждно. — Той отиде до нея, взе ръката ѝ и я изправи на крака. — Вире, за младите винаги е по-трудно.
Тя опря глава на гърдите му, докато сълзите ѝ течаха. Той я прегърна и я потупа по гърба.
— Ще устои ли Дрос Делнох? — попита го.
— Всичко е възможно. Знаеше ли, че Дръс пътува нататък?
— Значи се е съгласил? Това е добра новина. — Тя подсмръкна и избърса очи в ръкава на ризата си. После си припомни думите на Рек. — Нали не е остарял?
Винтар се засмя гръмко.
— Дръс! Остарял? Определено не е. Ама че странна идея! Той е стар мъж, който никога няма да остарее. Това би означавало да отстъпи пред нещо. Навремето вярвах, че ако Дръс пожелае нощта да продължи по-дълго, просто ще вдигне ръка и ще свали слънцето над хоризонта.
— Познавали сте го?
— Да. И жена му, Ровена. Прекрасно дете. Пророк с рядък талант. Дори по-надарена от Сербитар.
— Винаги съм си мислела, че Ровена е просто част от легендата — каза Вире. — Наистина ли е пребродил света, за да я намери?
— Да — каза Винтар, като пусна Вире и се върна на бюрото си. — Взели я за заложница скоро след сватбата, когато селото било нападнато от търговци на роби. Търсил я години наред. Двамата били безкрайно щастлива двойка. Като теб и Рек, което не бива да ме учудва.
— Какво е станало с нея?
— Умряла. Скоро след Скелнския проход. Слабо сърце.
— Горкият Дръс — каза тя. — Но казваш, че още е силен?
— Когато погледне, долините се разтърсват — цитира Винтар, — когато върви, зверовете притихват, когато заговори, планините рухват, а когато се бие, армиите се предават.
— Но още ли може да се бие? — продължи да упорства тя.
— Мисля, че ще успее да удържи една-две схватки — каза Винтар, смеейки се гръмогласно.
7.
След два дни и на двайсет и седем левги от Скода, Дръс наближаваше тучните долини в края на гората в Скълтик с бърза войнишка походка. Намираше се на три дни път от Дрос Делнох и навсякъде пред погледа му изникваха доказателства за предстоящата война. Безлюдни домове, занемарени ниви, а хората, които все пак срещаше, бяха предпазливи и недоверчиви към непознати. „Поражението ги е обгърнало като мантия“, мислеше си Дръс. Когато превали едно малко възвишение, той се озова над село с около трийсет къщи, някои построени немарливо, а други — с наченки на по-старателно строителство. В центъра на селцето имаше площад, хан и конюшня.
Дръс разтри бедрото си, опитвайки се да облекчи ревматичната болка в подутото си ляво коляно. Дясното рамо го болеше, ала това беше тъпо пулсиране, което можеше да понесе — спомен за миналите битки, когато едно вентрийско копие се беше забило под лопатката му. Но коляното! С него нямаше да издържи още много левги без почивка и компрес с лед.
Той се прокашля и се изплю, като избърса с грамадната си ръка брадясалото си лице. Вече си старец, каза си. Няма смисъл да се преструваш, че не е така. Закуцука по хълма към хана, и за пореден път се запита дали не трябва да си купи кон. Разумът му казваше „да“, а сърцето — „не“. Той беше Легендарния Дръс и никога не яздеше. Можеше да върви неуморно цяла нощ и да се бие цял ден. Щеше да се отрази добре на бойния дух, ако Дръс влезеше пеша в Дрос Делнох. Хората щяха да си кажат: „Господи, старецът е вървял от Скода.“ А другите щяха да им отвърнат: „Разбира се. Това е Дръс. Той никога не язди.“