— Говориш като негов почитател — каза някакъв друг мъж, по-нисък и с къдрав рус мустак.
— Та аз съм такъв — изрече с усмивка Дръс. — Улрик е един от най-великите пълководци на епохата. Кой друг е обединявал надирите от хиляда години насам? И то с такава лекота. По този начин надирите се бият с всички, които не принадлежат към тяхното племе. Когато хиляда племена разсъждават така, никога не могат да бъдат нация. Улрик оглави собственото си племе, Вълчите глави, и промени надирския стил на воюване. На всяко завладяно племе предлагаше избор: да го последват или да умрат. Мнозина предпочетоха да умрат, ала още повече избраха да живеят. И армията му се разрасна. Всяко племе спазва своите обичаи и те се почитат. Не можеш да не приемаш на сериозно такъв човек.
— Този човек е долен предател — заяви един мъж от друга група разговарящи. — Подписа договор с нас, а сега е на път да го наруши.
— Не защитавам морала му — изрече спокойно Дръс. — Просто казвам, че е добър пълководец. Армията му го боготвори.
— Думите ти не ми харесват, старче — каза най-високият от слушателите.
— Така ли? — отвърна Дръс. — А войник ли си?
Мъжът се поколеба, погледна другарите си и сви рамене.
— Няма значение — каза. — Забрави за това.
— Да не би да си дезертьор?
— Казах да забравиш, старче — изрече разпалено младежът.
— Всички ли сте дезертьори? — попита Дръс, облегна се на бара и огледа трийсетината мъже, събрали се там.
— Не всички — изрече един млад мъж, появил се от тълпата. Беше висок и слаб, а тъмната му коса беше сплетена под бронзовия шлем. — Но не можете да вините тези, които са.
— Не се тревожи за това, Пинар — каза някой. — Обсъдихме го вече.
— Знам — отвърна Пинар. — Но това не променя положението. Ганът е свиня. И което е по-лошо, е некомпетентен. Но като си тръгвате, просто със сигурност оставяте другарите си без никакъв шанс.
— Те бездруго нямат шанс — каза ниският с русия мустак. — Ако имаха капка разум, щяха да си тръгнат с нас.
— Дориан, постъпваш егоистично — изрече нежно Пинар. — Когато битката започне, ган Орин ще трябва да забрави идиотските си правила. А всички ние ще бъдем твърде заети, за да се тревожим за тях.
— Е, вече ми дойде до гуша — каза Дориан. — Лъскава броня. Утринни паради. Задължителни маршове. Среднощни прегледи. Наказания за немарливо отдадена чест, несресана коса, говорене, след като лампите са загасени. Този човек е полудял.
— Ако ви заловят, ще ви обесят — каза Пинар.
— Страх го е да изпрати хора след нас, защото и те ще дезертират. Дойдох в Дрос Делнох да се бия срещу надирите. Оставих ферма, жена и две дъщери. Не съм дошъл тук заради тъпата лъскава броня.
— Тогава си върви, приятелю — каза Пинар. — Надявам се да не съжаляваш за това до края на дните си.
— Аз вече съжалявам. Но решението ми е взето — каза Дориан. — Отивам на юг, за да се присъединя към Уаундуийвър. Това се казва войник!
— Граф Делнар жив ли е още? — попита Дръс. Младият воин кимна разсеяно. — Колко хора все още са разположени там?
— Моля? — каза Пинар, осъзнавайки, че Дръс говори на него.
— С колко души разполагате в Делнох?
— Какво ти влиза в работата?
— Поел съм нататък.
— Защо?
— Защото ме помолиха, момчето ми — отвърна Дръс. — А от незапомнени времена не съм отказвал на молба от приятел.
— И този приятел те е помолил да се присъединиш към нас в Дрос Делнох? Да не би да е луд? Трябват ни войници, стрелци, копиеносци, воини. Нямам време за любезности, старче. Но трябва да си вървиш у дома — нямаме нужда от белобради старци.
Дръс се усмихна мрачно.
— Не си мериш приказките, момче. Но умът ти не е на мястото си. Боравил съм с брадва два пъти повече, отколкото ти си живял. Всичките ми врагове са мъртви или им се ще да бъдат. — Очите му пламнаха и той пристъпи по-близо до младия мъж. — Когато четиридесет и пет години от живота ти са преминали във война, трябва да си доста умел, за да оцелееш. А ти, момчето ми — който още имаш мляко по устата, — за мен си просто голобрад хлапак. Мечът ти стои добре до тялото. Но ако реша, мога да те убия без особено усилие.
В стаята беше настъпило мълчание и наблюдателите забелязаха яркия блясък по челото на Пинар.
— Кой те покани в Дрос Делнох? — каза той накрая.
— Граф Делнар.
— Разбирам. Е, графът е болен, сър. Навярно все още сте велик воин. А аз със сигурност ви изглеждам голобрад хлапак. Но нека ви кажа едно: ган Орин командва в Дрос Делнох и няма да ви позволи да останете, със или без граф Делнар. Сигурен съм, че имате добро сърце, и съжалявам, ако думите ми са прозвучали непочтително. Но сте твърде стар за война.